— На колко години е тази …? — попита Шърли към Брайън Евърторп.
— Не знам. Млада е. Около трийсетте, бих казал. Да я доведа ли?
— Първо намери писмото — каза Вик на Шърли.
Тя влезе в кабинета си, следвана за негово облекчение от Брайън Евърторп. Евърторп се възползваше от объркването, опитваше се да го постави в смешно положение. Вик си представи как той ще разпространява историята из целия завод: „Да бяхте видели лицето му, като му казах! Едва се удържах да не се изсмея. После той побесня. Шърли трябваше да си запушва ушите …“ Не, по-добре да ограничи вредите, да овладее гнева си, да се направи, че нищо не се е случило, да се преструва, че няма нищо против.
Той стана от бюрото си, мина през преддверието и влезе в кабинета на Шърли. Високо на стената имаше няколко стъклени квадрата. Те бяха боядисани, но някой бе изчегъртал малко от боядисаната повърхност и там стъклото се провиждаше. Шърли тъкмо надничаше през тази шпионка, стъпила неустойчиво върху шкафовете с папки и поддържана от ръката на Брайън Евърторп върху ханша й.
— Хм, тая хич не изглежда зле — каза тя. — Ако е твоя тип.
— Ти май ревнуваш, Шърли — каза Брайън Евърторп.
— Аз да ревнувам? Глупости. Харесват ми ботушките й, да знаеш.
Брайън Евърторп и Шърли се обърнаха и го видяха.
— Малка хитринка от времето на предшественика ти — каза Брайън Евърторп. — Обичаше да хвърля по едно око на посетителите си, преди да се срещне с тях. Смяташе, че си осигурява психологическо превъзходство. — Той отмести ръката си от задните части на Шърли и й помогна да слезе на земята.
— Не можах да намеря това писмо — каза тя.
— Значи оттам се вижда приемната, така ли? — каза Вик.
— Да, хвърли един поглед, де — каза Брайън Евърторп.
Вик се подвоуми за миг, после скочи на шкафа. Залепи око на дупката в боята и се взря като през предварително нагласен и фокусиран телескоп към младата жена, седнала в далечния край на приемната. Тя имаше коса с медено-червен цвят, подстригана късо на врата, като на момче, с непокорни къдрици отпред, надвиснали палаво над челото. Седеше спокойно на дивана, кръстосала в глезените дългите си крака в панталони и ботушки, но изражението на лицето й беше отегчено и надменно.
— Като че ли съм я виждал някъде — каза той.
— Я-а, къде? — каза Шърли.
— Не знам.
Беше като лице от сън, който не можеше добре да си спомни. Той се вгледа в буйните златисто-червени къдрици и напрегна паметта си. После тя се прозина внезапно, като котка, разкривайки две редици бели, равни зъби, миг преди да затвори устата си. Повдигна глава нагоре и сякаш погледна право към него. Смутен, почувствал се като Том Зяпача, Вик се изтърси на пода.
— Стига сме се правили на тъпи гадняри — каза той и се върна в кабинета си. — Поканете жената да влезе.
Брайън Евърторп отвори вратата на кабинета на Вик Уилкокс и с широк размах покани Робин през прага.
— Доктор Пенроуз — обяви той с мазна усмивка.
Мъжът, който се изправи зад полираното си бюро в далечния край на кабинета и дойде да се здрависа с Робин, беше по-дребен и по-обикновен на вид, отколкото бе очаквала. Титлата „управителен директор“ бе нарисувала във въображението й величествена, едра фигура с пълни, червени бузи и развяваща се сребриста коса, заоблен торс в скъп костюм, златна игла на вратовръзката и златни бутониери, и пура между пръстите на добре гледана ръка. Този мъж тук беше набит и як, като късокрак териер, лицето му — бледо и изпито с две вертикални бръчки от тревоги между веждите, а ниско подстриганата му права тъмна коса се бе слегнала напред — явно лишена от грижите на изкусен фризьор. Беше само по риза, но и тя не му стоеше добре, защото закопчаните маншети падаха върху китките му, като на ученик, комуто са купили дрехи по-голям номер с оглед да ги износи. Робин едва не се усмихна от облекчение, като оценяваше приближаващата се фигура — вече се чуваше как го описва пред Чарлз или Пени като „смешно малко човече“ — но силата на здрависването му и блясъкът на тъмно-кафявите му очи я предупредиха да не го подценява.
— Благодаря, Брайън — каза той на размотаващия се Евърторп. — Предполагам, че имаш работа.