Евърторп си тръгна с очевидно нежелание.
— Ще се видим по-късно — мазно каза той на Робин, като затваряше вратата.
— Желаете ли кафе? — каза Уилкокс, като взе палтото й и го окачи отзад на вратата.
Робин каза, че с удоволствие би пийнала чашка кафе.
— Седнете, моля — Той посочи един фотьойл, поставен под ъгъл към бюрото му, към което сега той се върна. Натисна бутон на таблото пред него и каза: — Шърли, моля те, две кафета. — После й поднесе пакет цигари: — Ще запалите ли?
Робин поклати глава. Той самият запали една, седна и завъртя стола си така, че да я вижда насреща си.
— Не сме ли се виждали някъде? — каза той.
— Не мога да си спомня.
— Имам чувството, че съм ви виждал, и то наскоро.
— Не мога да си представя къде може да е било.
Уилкокс се вгледа в нея през облаче дим. Ако Евърторп бе започнал така, тя щеше да го възприеме като дебелашки намек, но Уилкокс изглежда наистина се мъчеше да си спомни.
— Съжалявам, закъснях малко — каза тя. — Пътищата са ужасни, а и се загубих.
— Закъсняхте с цяла седмица — каза той. — Очаквах ви миналата сряда.
— Не ви ли предадоха, че няма да дойда?
— Чак тази сутрин, за съжаление.
— Надявам се, че не попречих на плановете ви.
— Попречихте и още как. Заради вас отмених едно събрание.
Той не омекоти този упрек с усмивка. Робин почувства, че се изчервява от възмущение заради неговата грубост, и едновременно осъзна, че собственото й поведение не е било съвсем коректно. Първоначалният й план за миналата сряда беше да застане на пост за час-два рано сутринта, а после да отиде на уговореното посещение в „Прингълс“. Но докато изпълняваше задълженията си към стачката, Боб Бъсби изтъкна пред нея, че програмата „Силует“ е официално мероприятие на университета и че тя ще се окаже в ролята на стачкоизменник, ако спази уговорката. Разбира се, че е така и разбира се, че това ще бъде измяна! Как не се беше сетила! Тя се чукна с ръка по главата в знак на самоупрекване. Беше неопитна в протокола на стачните действия, но беше доволна, защото това дойде като извинение да отложи визитата си в „Прингълс“ с една седмица.
— Съжалявам — каза тя на Уилкокс. — В университета цареше хаос миналата сряда. Проведохме еднодневна стачка, нали разбирате? Телефонната централа не работеше нормално. Отне ми цяла вечност, докато успея да се обадя.
— Точно там ви видях! — възкликна той и, изправяйки гръб, насочи пръст към нея подобно на пистолет. — Вие бяхте застанали пред портала на университета около осем часа сутринта миналата сряда.
— Да — каза Робин. — Там бях.
— Минавам с колата оттам всеки ден на път за работа — каза той. — Миналата сряда се забавих точно там. Пътувах две минути повече от обикновено. Вие държахте знаме. — Той произнесе последната дума така, сякаш тя означаваше нещо неприлично.
— Да, бях в стачния пост.
Колко вълнуващо беше! Да спираш колите и да пъхаш листовки през прозорците им, да връщаш камиони, да развяваш знамена пред камерите на местната телевизия, да ликуваш, когато някой шофьор на камион реши да не пресича постовата линия, да топлиш пръсти в каничка кафе, налято от термос, да споделяш топлото чувство на другарство с колеги, които дори не си забелязвал преди. Робин не се беше чувствала толкова възбудена от времето на женското рали в Грийнъм Комън.
— За какво стачкувахте? За пари ли?
— Не само затова, и за съкращенията.
— Искате да няма съкращения и да ви плащат повече?
— Точно така.
— Мислите ли, че държавата може да си го позволи?
— Положително — каза Робин. — Ако харчим по-малко за военни цели …
— Нашата компания е сключила няколко военни договора — каза Уилкокс. — Изработваме отливки за скоростни кутии на танкове „Челинджър“ и мотовилки за самолетоносачи. Ако тези договори бъдат анулирани, ще трябва да изхвърля на улицата моите хора. Вашите съкращения ще станат наши.
— Можете да произвеждате нещо друго — каза Робин. — Нещо за мирни цели.
— Какво например?
— Не мога да ви уча какво да произвеждате — каза раздразнено Робин. — Това не е моя работа.
— Не е, я. Моя е — каза Уилкокс.
В този момент секретарката му влезе в стаята с две чаши кафе, които поднесе в напрегната тишина, мятайки скрито любопитни погледи към двамата. Когато излезе, Уилкокс каза:
— Кого се опитвахте да засегнете?
— Да засегнем?
— Стачките се правят, за да засегнат някого. Работодателите, обществеността. Иначе нямат ефект.
Робин се накани да каже: „Правителството“, но усети капана: Уилкокс щеше лесно да контрира, че правителството не е било засегнато от стачката. Нито пък, както Филип Суолоу беше предрекъл, обществеността усети някакво неудобство. Студентският съюз подкрепи стачката и членовете му не се оплакаха от еднодневната ваканция. Тогава може би университета? Но университетът не беше виновен за съкращенията или намалените заплати. По-бързо от компютър мозъкът на Робин разглеждаше възможните мишени на стачката и ги отхвърляше една по една.