После отваря външната врата, която води към остъклена веранда и хвърля поглед на постелката пред вратата. Празна. Момчето, което разнася вестниците, е закъсняло, или може би днес няма да има вестници заради някоя стачка. Инфрачервеният скенер мига насреща му с възпалено око, докато той влиза в дневната да потърси нещо за четене. Подът и мебелировката са покрити с разешени и накъсани „Мейл он Сънди“ и „Сънди Таймс“. Взема бизнес-раздела на „Таймс“ и го занася в кухнята. Докато заври чайникът, преглежда първата страница. Едно заглавие привлича погледа му: „ЛОУСЪН ПРЕСМЯТА РАЗХОДИТЕ — ДАНЪЧНИТЕ НАДЕЖДИ СЕ ИЗПАРИХА“
„Найджъл Лоусън, министърът на финансите, събира сътрудниците си през уикенда да обсъдят рисковете за икономическата му стратегия в резултат от вдигането на лихвения процент миналата седмица и рязкото нарастване на безработицата.“
Някакви други новини?
Чайникът завира. Вик си прави каничка силен чай, слага две филии бял хляб в тостера и вдига щорите на кухненския прозорец, за да погледне в градината. Сива, вилнееща сутрин без скреж. Катерици се носят през ливадата с леки скокове като вълма пух, духан от вятъра. Свраки наперено крачат между лехите и поглъщат лакомо червеите, които той изрови при вчерашната си работа в градината. Косове, врабци, червеношийки и други птици, чиито имена Вик не знае, подскачат насам-натам на дискретно разстояние от свраките. Всички тези същества изглежда се чувстват като у дома си в градината на Вик, макар че тя е само на две мили от центъра на града. Една сутрин неотдавна той видя лисица да минава под прозореца му. Вик почука по стъклото. Лисицата спря и обърна глава, погледна към Вик за момент, сякаш искаше да каже: „Моля?“, а после продължи спокойно по пътя си с вееща се зад нея опашка. На Вик му прави впечатление, че дивите животни започват да привикват към уличния живот и постепенно се придвижват от селските райони към града, където животът е по-лесен — няма капани, пестициди, ловци и бракониери, кофите са пълни с боклук и домакини като Марджъри — с нежни души или с глупави глави — им хвърлят остатъци от храна в градината, създавайки нещо като животински кухни за социално слаби. Природата се приближава към човешката раса и също минава на помощи.
Вик е изял двете си филии тостер и е на третата чаша чай и първата за деня цигара, когато Марджъри се дотътря в кухнята по домашен халат и чехли, с шал върху ролките на главата и с бледо кръгло лице, подпухнало от съня. Носи му „Дейли Мейл“, който току-що е доставен.
— Пушиш! — казва тя с тон, едновременно примирен и укорителен, съдържащ в една-единствена дума дългогодишен спор, добре познат и на двамата. Вик изсумтява — също много добре познат отговор. Той поглежда към кухненския часовник.
— Не трябваше ли Сандра и Гери вече да стават? За Реймънд изобщо няма да си хабя думите.
— Гери днес не е на училище. Учителите стачкуват.
— Какво? — казва той обвинително, а гневът му към учителите някак си се премества към Марджъри.
— Трудов протест или как там го наричат. Той донесе бележка в петък.
— Трудов мързел го наречи. Няма да видиш учителите навън да правят кордони на студа и дъжда, забелязала ли си? Те просто си седят в топлите учителски стаи и мърморят, а децата отпращат в къщи да правят бели. Това не е протест. Нито е трудов, разбираш ли? Те имат професия и е крайно време да започнат да се държат като хора на професията.
— Е … — казва помирително Марджъри.
— Ами Сандра? Преподавателите от горните класове също ли са на „трудов протест“?
— Не, нея пък ще я водя на лекар.
— Какво й е?
Марджъри се прозява уклончиво.
— О, нищо сериозно.
— Защо не отиде сама? Момиче на седемнадесет години би трябвало да може да отиде само на доктор, без някой да го държи за ръчичка?
— Няма да влизам с нея в кабинета, ако не иска. Само ще я изчакам.
Вик я поглежда подозрително.
— Да не би да ходите по магазините след това?