— Стачката продължи само един ден — каза тя накрая. — По-скоро демонстрация. Подкрепиха ни и други профсъюзи. Няколко шофьори на камиони отказаха да пресекат постовата линия.
— Те какво вършеха, караха разни материали ли?
— Да.
— Предполагам, че са дошли пак на следващия ден, или следващата седмица.
— Сигурно.
— И кой е платил за извънредното разкарване? Ще ви кажа кой — продължи той, като не получи отговор. — Вашият университет, който, казвате, няма пари. Сега още по няма да има.
— Отрязаха един ден от заплатите ни — каза Робин. — Могат да платят на шофьорите от това.
Уилкокс изсумтя, сякаш недоволен, че тя има право, от което Робин заключи, че той е заядлив и не обича да му се противоречи. Тя не сметна за необходимо да му казва, че университетската администрация беше задължена да разпрати меморандуми до всички от персонала с молба, ако излязат на стачка, доброволно да дадат информация за това (тъй като нямаше друг начин да ги открият), за да отрежат един ден от заплатите им. Говореше се, че броят на излезлите да стачкуват е значително по-малък от този, който обяви Асоциацията на университетските преподаватели.
— Имате ли много стачки тук? — попита тя, опитвайки се да смени темата на разговора.
— Вече не — каза Уилкокс. — Работниците си знаят интереса. Те виждат какво става, колко фабрики и заводи бяха затворени през последните няколко години, колко много хора са без работа.
— Искате да кажете, че се страхуват да стачкуват?
— Защо трябва да стачкуват?
— Не знам, но ако искат … по-високи надници, примерно?
— В нашият бранш е много напечено. Една стачка и сме на червено. Отделът може да ни закрие. Хората знаят това.
— Отделът?
— Инженерно-металургичният отдел на „Мидлънд Амалгамейтид“. Тяхна собственост сме.
— Аз мислех, че „Дж. Прингъл и Синове“ са собствениците.
Уилкокс се засмя с груб, лаещ смях.
— Прингълс излязоха от бизнеса преди години. Взеха си парите и избягаха, докато нещата още вървяха добре. Оттогава компанията е препродавана два пъти. — Той извади една кафява папка от чекмеджето и й я подаде. — Тук има диаграми, които показват мястото ни в конгломерата и управленческата структура на компанията. Разбирате ли от бизнес?
— Никак. Но нали това е целта?
— Целта на какво?
— На схемата „Силует“.
— Хич не ми е ясна целта й — каза Уилкокс кисело. — Това е някакъв рекламен фокус, ако питате мен. Вие преподавате английска литература, нали?
— Да.
— Какво представлява работата ви? Шекспир? Поезия?
— Ами, аз преподавам на първокурсници, което включва някои …
— Ние учехме „Юлий Цезар“ в гимназията — прекъсна я Уилкокс. — Трябваше да учим сума ти нещо наизуст. Мразех го, наистина го мразех. Даскалът беше един надут южняк, все ни четеше конско и постоянно ни се подиграваше, че не говорим книжовно.
— Моята специалност е романът на деветнадесети век — каза Робин. — По-точно, жените-писателки и образа на жената.
— Образа на жената? — намръщи се Уилкокс. — Къде?
— О, в литературата. Образът на жената в литературата. Феминизмът като литературна теория.
Уилкокс подсмръкна.
— И давате научни степени за това?
— Това е част от курса — каза неприветливо Робин. — Изучава се по избор.
— Излишно, ако питате мен — каза Уилкокс. — И все пак, не е лошо за момичета.
— И момчета се записват също — каза Робин. — А натоварването е много голямо, наистина.
— Момчета? — Уилкокс изкриви устни. — Женчовци?
— Съвсем нормални, свестни, интелигентни млади мъже — каза Робин, борейки се да овладее гнева си.
— Защо не учат нещо полезно тогава?
— Като например машинно инженерство, така ли?
— Е, вие го казахте.
Робин въздъхна:
— Наистина ли трябва да ви обяснявам?
— Не, щом не желаете.
— Защото те се интересуват повече от идеите, от чувствата, отколкото от начина, по който работят машините.
— Но с тях наем не се плаща, с идеите, де, и с чувствата?
— Парите ли са единственият критерий?
— Не знам по-добър.
— Какво ще кажете за щастието?
— Щастието? — Уилкокс сякаш се стресна, за пръв път изваден от равновесие.
— Да, аз не изкарвам много пари, но съм щастлива с работата си. Или бих била, ако бях сигурна в нея.