— Защо не сте?
Робин обясни ситуацията, в която се намираше. Уилкокс изглеждаше по-впечатлен от сигурността на колегите й, отколкото от нейното собствено висящо положение.
— Значи, тяхната работа е подсигурена до живот? — каза той.
— Да, така излиза. Но правителството иска да отмени постоянните места за в бъдеще.
— И аз съм на такова мнение.
— Но това е изключително важно! — възкликна Робин. — Това е единствената гаранция за академична свобода. И едно от нещата, за които проведохме демонстрацията миналата седмица.
— Чакайте малко — каза Уилкокс. — Значи вие протестирахте в поддръжка на правото на другите преподаватели да си пазят доживотната работа?
— Донякъде, да — каза Робин.
— Но ако те не могат да бъдат сменени, никога няма да има място за вас, дори да сте много по-добра от тях в работата си.
Тази мисъл беше минавала през ума на Робин по-рано, но тя я бе потискала като срамна.
— Въпрос на принцип — каза тя. — Освен това, ако не бяха тези съкращения, аз щях да имам постоянно място досега. Приемът на студенти трябва да се увеличи, а не да се намалява.
— Смятате, че университетите трябва да се разширяват неограничено?
— Не чак неограничено, но …
— Достатъчно да поберат всички желаещи да учат женска литература?
— Щом ви харесва да я наричате така, да — каза предизвикателно Робин.
— И кой ще плаща?
— Вие свеждате всичко до парите.
— Това научава човек от бизнеса. Няма безплатен обяд. Кой го е казал, а?
Робин сви рамене:
— Не знам. Някой икономист от дясното крило, предполагам.
— Който и да е бил, имал е акъл в главата си. Това го прочетох в някакъв вестник. Няма безплатен обяд. — Той пак се засмя лаещо. — Винаги някой трябва да плати сметката. — После погледна часовника си. — Е, май по-добре да ви разведа из имението. Само ми дайте няколко минутки. — Той се изправи, взе сакото си и пъхна ръце в ръкавите му.
— Не трябваше ли да ви следвам навсякъде? — каза Робин, надигайки се.
— Не мисля, че трябва да ме следвате до мястото, където отивам — каза Уилкокс.
— О-о — каза Робин и почервеня. После, възвърнала равновесието си, каза: — Бихте ли ме упътили тогава към дамската тоалетна?
— Шърли ще ви я покаже — каза Уилкокс. — Ще се срещнем пак тук след пет минути.
Боже Господи! Не само преподавател по английска литература, не само жена-преподавател по английска литература, но надъхана лява феминистка преподавателка по английска литература! Нахакана и нахъсена левачка феминистка преподавателка по английска литература! Вик Уилкокс се вмъкна в тоалетната на директорите като в свещен храм. Това беше голямо, тъмно, студено помещение, щедро обзаведено по времето на просперитета с мраморни мивки и месингови кранове, но понастоящем спешно нуждаещо се от ремонт. Застана до писоара и се изпика яростно срещу бялата фаянсова стена, нашарена с ръждиви струйки от корозиралите тръби. Какво по дяволите щеше да прави с тази жена всяка сряда през следващите два месеца? Стюърд Бакстър трябва да е откачил да му праща такава. Да не е някакъв заговор?
Беше някак странно, странно и злокобно, че я беше видял преди, пред университета миналата седмица. Косата й, пламтяща като медена отливка в мъглата на ранното утро, високите й ботуши и ватираното й кремаво палто с подплатени рамене бяха привлекли вниманието му, докато седеше нетърпеливо в редицата от коли, а стачниците се надвикваха с шофьора на един ТИР, който се опитваше да влезе в университета. Тя беше застанала на тротоара и държеше някакъв смешен плакат: СЪКРАЩЕНИЯТА В ОБРАЗОВАНИЕТО НЕ СА КОМИЧНИ, или нещо такова, говореше и се смееше възбудено заедно с една гърдеста жена в ярко-червен скиорски екип и лъскави розови ботушки. Той си спомни какво си беше помислил: значи и това се случи — университетска стачка. Двете жени, и по-специално червенокосата, сякаш въплъщаваха всичко, което той най-силно мразеше в такива демонстрации — присвояването на работнически методи от средната класа. А сега беше притиснат да се движи с нея цели два месеца.
В средата на покрития с плочки под имаше маса с мраморен плот и наредени по нея симетрично като в олтар четки за дрехи и мъжки тоалетни принадлежности, които Вик никога не беше забелязвал да се използват, откакто работеше в „Прингълс“. В яда и разочарованието си той взе една дълга, извита четка и я удари силно в повърхността на масата. Четката се счупи на две.
— Майната ти! — каза на глас Вик.
Като по сигнал, се чу пусната вода от казанче и една от тоалетните кабинки се отвори, а оттам се показа фигурата на Джордж Прендъргаст, директора на „Личен състав“. Това съвсем не беше изненада, тъй като Прендъргаст страдаше от синдром на раздразнените черва и можеше често да се засече в директорската тоалетна, но Вик беше сметнал, че е сам и се почувства доста глупаво застанал така, със счупената четка за дрехи в юмрука си, сякаш престъпник с доказателството за криминалното си деяние в ръка. За да замаже положението, той взе друга четка и започна да бръска ръкавите и ревера на костюма си.