— Гласиш се за силуета си, а, Вик? — каза Прендъргаст шеговито. — Дочух, че тя е доста, хм, така да се каже … — Доловил изражението на Вик, той заекна и млъкна. Бледо-сините му очи се взряха разтревожено през дебелите очила без рамки. Беше най-младият от управителния съвет и направо благоговееше пред Вик.
— Ти видя ли я? — попита Вик.
— Ами, не, не съм, но Брайън Евърторп каза, че …
— Никога не слушай какво казва Брайън Евърторп, той се интересува само от размера на гърдите. Тя е жена-феминистка, ако нямаш нищо против, а не бих се изненадал, ако е и гадна комунистка. Носи една от ония значки, за разоръжаването. Какво ли за Бога ще … — Той спря, сетил се внезапно за нещо: — Джордж, може ли да ползвам телефона ти?
— Разбира се. Някакви проблеми ли имаш с твоя?
— Не, просто искам да се обадя по лична работа. Остави ме за няколко минути сам, моля ти се. Можеш да се четкаш, докато ме изчакаш. Ето, вземи. — Той мушна четката за дрехи в ръката на озадачения Прендъргаст, потупа го по рамото и тръгна към кабинета на завеждащ „Личен състав“ по страничен коридор, който заобикаляше неговия собствен кабинет.
— Г-н Прендъргаст току-що излезе — каза секретарката му.
— Знам — каза Вик, отмина я и затвори вратата на Прендъргаст зад себе си. Седна на бюрото и набра частния номер на Стюърт Бакстър. За щастие, той беше там.
— Стюърт, Вик се обажда. Силуетът ми току-що пристигна.
— А, така ли? Какъв е той?
— Тя, Стюърт, тя. Искаш да кажеш, че не знаеше?
— Честна дума, Вик — каза Стюърт Бакстър, след като спря да се смее. — Нямах си на представа. Робин с „Y“, добре, много добре. Как изглежда?
— Всички само за това питат. Мениджърите ми се държат като сводници, а секретарките ще излязат от кожите си от ревност. — Това определено беше преувеличение, но той искаше да подчертае потенциално разрушителния ефект от присъствието на Робин. — Един Господ знае какво ще се случи, като я заведа сред работниците — каза той.
— А, значи, изглежда добре.
— Сигурно би могло да се каже, че е така. Но по-същественото е, че е комунистка.
— Какво? Откъде знаеш?
— Добре де, във всеки случай е от левите. Нали ги знаеш тези от университетите, хуманистите. Тя е член на Кампанията за ядрено разоръжаване.
— Това не е престъпление, Вик.
— Не е, но ние имаме договори с министерството на отбраната. Тя представлява опасност за военната тайна.
— Хмм — каза Стюърт Бакстър. — Това съвсем не са секретни оръжия, дето ги произвеждате, Вик. Скоростни кутии за танкове, части за двигатели на камиони … Някой от хората ти да е подлаган на проверка? Подписвал ли си официалния указ за военната тайна?
— Не — съгласи се Вик. — Но по-добре да се подсигурим, да не съжаляваме после. Аз мисля, че трябва да я извадиш от схемата.
След дълга пауза на размисъл, Стюърт Бакстър каза:
— Няма да стане, Вик. Ще се вдигне врява, че се опитваме да саботираме Годината на индустрията, само защото една мацка била член на КЯР. Направо си представям заглавията: ФИРМА ХЛОПВА ВРАТИТЕ СИ ПРЕД ЧЛЕН НА КЯР. Ако я хванеш да краде чертежи, ми кажи, тогава ще се погрижа.
— Благодаря — каза Вик студено. — Много ми помогна.
— Защо си настроен толкова негативно към нея, Вик? Отпусни се! Радвай се на компанията на момичето. Де да бях аз на твойто място! — Стюърт Бакстър се закиска и затвори телефона.
3
— Е, как ви се струва? — попита Вик Уилкокс един час по-късно, като се върнаха в кабинета след кратка обиколка, която Вик нарече „минаване на тъгъдъг“.
Робин седна на стола си.
— Мисля, че е ужасно — каза тя.
— Ужасно? — Той се намръщи. — Какво искате да кажете?
— Шумно. Мръсно. Монотонна работа без капка мисъл … Всичко това … Най-вече това, че хората трябва да търпят такива оскотяващи условия …
— Един момент, моля …
— Ами жените? Жени бяха, нали? — Тя неясно си спомняше някакви тъмнокожи същества, далечно напомнящи с формите си жени, но лишени от пол, облечени в работни комбинезони и панталони, работещи редом с мъжете в някои от заводските цехове.
— Имаме и малко жени. Мислех, че сте за равенство на половете?