— Но не и такова — равенство в тиранията.
— Тирания ли? — Той се изсмя грубо и подигравателно. — Ние не насилваме хората да работят тук, ясно ли ви е? За всяка неквалифицирана работа кандидатстват сто работника, даже повече от сто. Тези жени са доволни, че работят тук. Идете и ги попитайте, ако не ми вярвате.
Робин замълча. Чувстваше се объркана, съсипана, изтощена от впечатленията през последния час. За пръв път не й достигаха думи и усещаше нестабилността на собствените си аргументи. Винаги бе считала за неоспорима истина, че безработицата е зло, че това е оръжие на Тачър срещу работническата класа, но ако това беше работа, то хората по-добре да са безработни.
— Но шумът … — каза тя отново. — Мръсотията …
— Леярните са мръсни места. Металът вдига шум, като се обработва. Вие какво очаквахте?
Какво беше очаквала? Сигурно не това тук, толкова прилично на сатанинските фабрики от първите години на промишлената революция. Умозрителната представа на Робин за модерен завод се бе сформирала главно от телевизионни реклами и документални филми: изрядно подредени редици от яркооцветени машини и гладко движещи се конвейерни ленти с наредени до тях пъргави работници в чисти престилки, които произвеждаха леки коли или транзистори под акомпанимента на Моцартова музика. В „Прингълс“ почти нямаше цветове, нито чисти престилки, а вместо Моцарт звучеше безмилостна, оглушителна какофония. Освен това тя не можа да схване какво се прави. Действията сякаш нямаха никаква логика или насоченост. Отделни хора или групи работници изпълняваха различни задачи, които нямаха видима връзка помежду си. Навсякъде по пода имаше купчини нахвърляни части като вехтории на таван. Цялото място изглеждаше създадено не толкова да произвежда стоки за навън, колкото да увеличава нещастието на затворените вътре. Това, което Уилкокс нарече машинен цех, изглеждаше като затвор, а леярната — като ад.
— Нашият завод има два основни цеха — беше й обяснил той на излизане от административния блок, докато минаваха през мрачния вътрешен двор по диагонално отъпкана пътека в снега към висока стена от гофрирана ламарина, на която нямаше прозорци, — леярна и машинен цех. Тук се извършва също и монтаж на малки двигатели и кормилни комплекти — аз се опитвам да разширя тази дейност — по принцип сме машиностроителна фирма за снабдяване на автомобилната индустрия. Частите се отливат в леярната или се закупуват и след това обработват. Леярната беше почти зарязана през седемдесетте и „Прингълс“ купуваха от външни снабдители. Аз се опитвам да направя нашата леярна по-ефективна. Засега леярната не ни носи печалба, печалбата идва от машинният цех. Но ако всичко върви добре, след време ще можем да продаваме отливки и да печелим от тях. Всъщност ще ни се наложи да го направим, защото в една по-продуктивна леярна ще се произвеждат повече отливки, отколкото ни трябват на нас самите.
— Какво точно представлява леярната? — каза Робин, малко преди да спрат пред издраскана дървена врата в стената от гофрирана ламарина. Уилкокс спря с ръка на вратата. Той се загледа невярващо в нея. — Казах ви, че нищо не разбирам от … — Тя щеше да каже „промишленост“, но й хрумна, че подобно признание ще прозвучи странно от специалист по промишлени романи — … от този вид неща — завърши тя. — Предполагам, че и вие не разбирате много от литературна критика, нали?
Уилкокс изсумтя и бутна вратата пред нея.
— Леярната е място, където се топи желязо или друг метал и се излива в матрици, за да се получат отливки. После те се шлайфат и полират в машинния цех и им се пробиват отвори, за да могат да се сглобят в по-сложни изделия, като например двигатели. Ясен ли съм?
— Да — каза резервирано тя.
Вървяха по широк коридор между два реда остъклени зали, осветени от студени флуоресцентни тръби, в които мъже с бели ризи и бледи лица се взираха в компютърни терминали или разглеждаха листи принтерна хартия.
— Това са контролните зали — каза Уилкокс. — Не мисля, че има смисъл да се опитвам да ви обяснявам нещо повече за момента.
Някои от мъжете в залите вдигаха глави и поглеждаха към тях, докато минаваха, кимваха на Уилкокс и хвърляха любопитни погледи на Робин. Един-двама се усмихнаха.
— Наистина трябваше да започнем от леярната — каза Уилкокс, — тъй като това е първият стадий на производството. Но най-късият път към леярната е през машинния цех, особено в такова време. Така че ще видите производствения процес в обратен ред. — Той бутна очукана летяща врата и я задържа отворена пред нея. Тя се гмурна в шума като в резервоар с вода.
Машинният цех представляваше огромен хангар с машини и работни места, подредени като решетка. Уилкокс я поведе по широката срединна пътека, като от време на време се отбиваха вляво или вдясно, за да видят някоя от операциите. Робин скоро се отказа да възприема обясненията му. Тя едва ги чуваше поради врявата, а малкото думи и фрази, които чу — „насрещно пробиване“, „машини с ЦПУ“, „закръгляне на индекси“, нищо не й говореха. Машините бяха грозни, мръсни и изненадващо старомодни на вид. Най-често се повтаряше следната операция: някой взема буца метал от кофа, хвърля я в някаква машина, затваря нещо като обезопасяваща клетка и натиска лост. После отваря клетката, изважда частта (сега леко променена) и я пуска в друга кофа. И всичко това — по възможно най-шумния начин.