— Той по цял ден ли прави това? — извика тя към Уилкокс, след като бяха наблюдавали един мъж в продължение на няколко минути. Той кимна. — Но това е ужасно еднообразно. Не може ли да се прави автоматично?
Уилкокс я заведе към един по-тих ъгъл на цеха.
— Ако имахме капитал да инвестираме в нови машини, да. И ако намалим броя на различните операции — защото частите, които той изработва сега, не си струват автоматизацията. Количествата са твърде малки.
— А не може ли да го преместите за малко на друга работа? — каза тя във внезапен изблик на вдъхновение. — Местете ги всички, през няколко часа, просто за малко промяна.
— Като в детската игра „Смяна на стола“, а? — усмихна се накриво Уилкокс.
— Изглежда толкова ужасно да стоиш тук, час след час и да вършиш все едно и също, ден след ден.
— Такава е заводската работа. На работниците им харесва и така.
— Трудно ми е да повярвам.
— На тях не им харесва да ги местят. Ако ги преместиш от една работа на друга, започват да се оплакват или искат да им се признае по-висок клас. Без да споменавам изгубеното време.
— Значи пак опира до парите.
— Всичко опира до тях, поне такъв е моят опит.
— И няма ли значение какво искат хората?
— Те предпочитат да е така, казвам ви. Изключват напълно, работят автоматично. Ако бяха толкова умни да се отегчат, нямаше да вършат такава работа. Ако желаете да видите автоматизиран процес, елате тук.
Той закрачи по една от страничните пътеки, работниците в сини комбинезони реагираха на идването му като рибен пасаж от дребни рибки при появата на едра риба. Те не вдигнаха глави, нито погледнаха към него, но нещо като едва доловимо вълнение премина по работните места, усещаше се усилено внимание и прецизност в движенията им, когато шефът минаваше. Бригадирите се държаха различно. Те забързваха да го пресрещнат с угодливи усмивки, щом само Уилкокс спреше да попита за кофа, надписана „Брак“ или приклекнеше до някоя аварирала машина да обсъди причината с някой омазан с машинно масло механик. Уилкокс не се и опита да представи Робин на някого, макар тя да усещаше, че е обект на любопитни погледи. От всички страни виждаше вперени очи с отсъстващи погледи, които сякаш прищракваха, когато осъзнаеха нейното присъствие, и забеляза насмешливи гримаси и разменени полугласни забележки между мъже от съседни работни места. Тя можеше да се досети за съдържанието на тези забележки от постерите, които бяха окачени по стените и колоните наоколо, откъснати страници от еротични списания, изобразяващи голи жени с лъскави устни, издути гърди и заоблени задници в неприлични пози.
— Не трябва ли да направите нещо срещу тези снимки? — попита тя Уилкокс.
— Какви снимки? — Той се огледа, явно искрено озадачен от въпроса.
— Порнографските, навсякъде по стените.
— О, тези ли? Човек свиква с тях. След известно време престава да ги забелязва.
Това всъщност беше най-унизителното и потискащо в тези снимки, помисли си тя. Не просто голотата на момичетата или позите им, а фактът, че никой не им обръща внимание, освен тя самата. Някога тези картинки трябва да са събудили похотливи страсти, поне дотолкова, че някой да си направи труда да ги изреже и закачи на стената, но само след ден-два или една-две седмици, те са престанали да възбуждат, станали са познати — избелели, изпокъсани, на мазни петна — почти неразличими сред мръсотията и боклука на заводското хале. Това съвсем обезсмисляше жертването на благоприличието от страна на момичетата-модели.
— Ето я — каза Уилкокс. — Нашата единствена компютъризирана машина — ЦПУ-то. Виждате ли колко бързо сменя инструментите?
Робин надникна през едно прозорче и видя нещо, което се движеше в кръг, навън и навътре, някак спазматично, смазвано от течност с вид на мляко с кафе.
— Какво прави тази машина?
— Изработва цилиндрични глави. Красива е, нали?