— Не бих избрала точно тази дума.
Имаше нещо неестествено, почти неприлично в мощните, внезапни и все пак напълно контролирани движения на машината, мятащи се напред-назад и връщащи се обратно, като някакво метално влечуго, поглъщащо плячката си или съвкупляващо се с пасивен партньор.
— Един ден — каза Уилкокс — заводите ще бъдат тъмни, пълни с машини като тази.
— Защо тъмни?
— На машините не им трябва светлина. Машините са слепи. Веднъж построен, напълно компютъризираният завод ще може да работи при изключено осветление и затворени врати. Той ще изработва двигатели, прахосмукачки и какво ли още не, оставен сам на себе си. Двадесет и четири часа на ден.
— Каква зловеща идея!
— В Щатите вече се правят такива. И в Скандинавските страни.
— А управителния директор? Ще го замести ли компютър, седнал в тъмен кабинет?
Уилкокс прие сериозно въпроса.
— Не, компютрите не могат да мислят. Винаги ще са нужни хора да ги управляват, поне един човек, който да решава какво да се прави и как. Но тези професии тук — той тръсна глава в посока към работниците в халето — няма повече да съществуват. Тази машина сега извършва работата, която миналата година се вършеше от дванадесет души.
— О, прекрасен нов свят — каза Робин, — където само директорите имат работа.
Този път Уилкокс забеляза иронията й.
— Не обичам да съкращавам хората си — каза той, — но сме хванати в двоен капан. Ако не модернизираме производството, ставаме неконкурентноспособни и трябва да съкращаваме работници, а ако го модернизираме, много работници стават излишни.
— Това, което трябва да се направи, е да се подготвят хората за творческо прекарване на свободното време.
— Като изучават женски литератури, така ли?
— И това, наред с други неща.
— Мъжете обичат да работят. Може да е смешно, но е така. Те може да мърморят всеки понеделник, може да агитират за по-късо работно време и по-дълги отпуски, но всъщност се нуждаят от работата заради собственото си самоуважение.
— Това е условно. Хората могат да свикнат да живеят, без да работят.
— А вие можете ли? Нали казахте, че обичате работата си?
— При мен е различно.
— Защо?
— Защото аз имам добра работа. Смислена. Възнаграждаваща. Аз не разсъждавам само от гледна точка на парите. Моята работа си струва труда, дори и нищо да не ми плащат. И условията на моята работа са прилични, не като тези тук. — Тя посочи с широк мах на ръката си към потопената в масло атмосфера с грохота на машините, блъскащите се метални късове, воя на електрическите мотокари и износената, замърсена грозота на всичко.
— Ако мислите, че това е много грубо, изчакайте да видите леярната — каза Уилкокс с мрачна усмивка и отново потегли с бързата си стъпка на териер.
Но това предупреждение не беше достатъчно да подготви Робин за шока от срещата с леярната. Те пресякоха друг двор с нахвърляни корпуси от остарели машини, ронещи кървава ръжда върху снега, и влязоха в голяма сграда с висок сводообразен покрив, потънал в мрак. Тук шумът достигаше най-невъобразимото ниво. Робин инстинктивно понечи да запуши ушите си, но скоро разбра, че от това не става по-тихо и отпусна ръце. Подът беше покрит с някакво черно вещество, което приличаше на сажди, но скърцаше под подметките на ботушите й като пясък. Въздухът силно миришеше на сяра и смоли, а от покрива върху главите им непрекъснато падаше фин черен прах като ръмящ дъжд. Тук-там отворени врати на пещи блестяха в опасно червено, а в отдалечения край на помещението, подобно на разтопена лава, течеше метал по извит улей от тавана към пода. Покривът от своя страна беше пробит на няколко места и оттам падаше сняг, разтапяше се и образуваше мръсни локви по пода. Това беше място на екстремални температури: в един момент човек трепереше от леденото течение, идващо от някоя дупка в стената, в следващия усещаше ужасна жега, лъхаща от някоя пещ право в лицето му. Навсякъде цареше неописуемо безредие, мръсотия, хаос. Навсякъде по пода лежаха изоставени отливки, счупени инструменти, празни метални кутии, стари парчета желязо и дърво. Всичко изглеждаше импровизирано, правено напосоки, сякаш хората бяха поставили новите машини точно там, където им се е случило да застанат за малко, досами останките от старите. Невъзможно бе да се повярва, че нещо чисто, ново и ефективно като механика може да излезе от това място. На Робин то й приличаше на средновековна картина, изобразяваща ада, само че й беше трудно да определи дали работниците приличат на дяволи или на грешници. Повечето от тях бяха азиатци или карибци, за разлика от машинния цех, където мнозинството бяха бели.