Уилкокс я поведе по виеща се метална стълба с износени стъпала към една панелна кабина, издигната като на кокили в центъра на помещението, която служеше за кабинет, и там я представи на главния мениджър, Том Ригби, който я огледа веднъж от глава до пети, но после престана да я забелязва. Младият помощник на Ригби проявяваше повече интерес към нея, но скоро беше въвлечен в обсъждане на производствените планове и срокове. Робин огледа кабинета. Никога досега не беше виждала интериор с толкова жалък и занемарен вид. Мебелировката беше мръсна, повредена и разностилна. Линолеумът на пода беше протрит и скъсан, прозорците — почти непрозрачни от прахоляк, а стените сякаш не бяха боядисвани от самото им монтиране. Флуоресцентното осветление безмилостно подчертаваше всеки мизерен детайл. Единственото цветно петно в сивия декор беше неизбежният стенен постер над бюрото на младия помощник на Ригби: миналогодишен календар, отворен на месец декември, откъдето се усмихваше голо до кръста момиче, издокарано с пухкави кожени ботуши и бикини от сибирска белка. С изключение на нея, единственото нещо в стаята, което не изглеждаше старо и демодирано, беше компютърът, над който се бяха привели тримата мъже в сериозен разговор.
Отегчена, тя отстъпи настрани към едно стоманено балконче, от което се виждаше цялото хале. Огледа сцената и по-силно от всякога се почувства като Данте в ада. Шум, дим, пари и пламъци. Фигури в работни комбинезони с предпазни очила и маски, с каски или тюрбани, се движеха бавно в наситения със сяра полумрак или се залавяха с неразбираемите си задачи пред пещите и край машините.
— Заповядайте, Том каза да си сложите това. — Уилкокс се беше появил до нея. Той мушна в ръката й син защитен шлем с прозрачно прозорче пред очите.
— А вие? — попита тя, като го сложи. Той сви рамене и поклати глава. Не беше облякъл дори престилка върху костюма си. Сигурно от мъжка гордост. Шефът трябва да изглежда неуязвим.
— Посетителите са длъжни — каза Том Ригби. — Ние отговаряме за тях.
Изведнъж мощна сирена френетично разцепи въздуха и накара Робин да подскочи.
Ригби се засмя:
— Това е КВ-то, поправили са го.
— Какво му имаше? — попита Уилкокс.
— Някакъв клапан май. Заведете я да го види. — Той показа с тръсване на глава към Робин. — КВ-то си струва да се види в процес на работа.
— Какво означава КВ? — попита Робин.
— Кинкел-Вагнерова автоматична формовъчна линия — каза Уилкокс.
— Гордостта на шефа — каза Ригби. — Инсталирана е само преди няколко седмици. Заведете я да види КВ-то — отново каза той на Уилкокс.
— Всичко по реда си — каза Уилкокс. — Първо формовъчния цех.
Формовъчният цех — пристан на относително спокойствие и тишина, напомняше с нещо памучната промишленост и беше мястото, където дърводелци изработваха дървените форми за първия етап от формовъчния процес. След това тя видя как мъжете правят пясъчни матрици, първо на ръка, а после на машини, които приличаха на гигантски пекарни за вафли. Точно тук видя и жени да работят редом с мъжете; те вдигаха тежките, вонящи на смола формовъчни каси от машините и ги товареха на палети. Тя слушаше, без да разбира, техническите обяснения на Уилкокс за горната и долна полуформа на матрицата, за сърцата и готовите отливки.
— А сега да хвърлим един поглед на куполната пещ — извика той. — Внимавайте къде стъпвате.
Куполната пещ се оказа нещо като гигантски казан, издигнат в един от ъглите на халето, където по-рано бе забелязала вряща лава да се излива надолу.
— Пещта се зарежда непрекъснато със слоеве кокс и желязо — скраб или чугунени блокове — а също и варовик, и се разпалва с обогатен на кислород въздух. Желязото се топи, при което поглъща необходимото му количество въглерод от кокса и изтича от отвора на дъното.
Той я поведе по друго виещо се стоманено стълбище, през импровизирани мостове и паянтови пътечки, все по-нагоре и по-нагоре, докато стигнаха до самия извор на разтопения метал. Нажеженият до бяло поток течеше по грубо изработен открит улей и минаваше само на няколко фута от обувките на Робин. Пещта приличаше на адска кула — тъмна и гореща, а двама приклекнали индийци, които извъртяха белите си очни ябълки и пробляснаха със зъби в посока към нея, докато продължаваха да ръчкат разтопения метал с метални пръти без видима причина, бяха досущ като демони от стара фреска.
Положението беше така странно, така различно от обичайната й среда, че я довеждаше до някаква особена възбуда, наред с усещането на безпокойство и опасност, каквато сигурно са изпитвали пътешествениците, предполагаше тя, в някоя далечна и примитивна страна. Помисли си какво ли правят колегите и студентите й сега. Дали обсъждат сериозно поезията на Джон Дон или романите на Джейн Остин, или природата на модернизма, в отоплени с парно и застлани с мокети зали. Помисли си и за Чарлз в университета на Съфолк, който може би сега изнасяше лекция за пейзажната поезия на романтизма, илюстрирана с диапозитиви. Пени Блек сигурно въвеждаше още статистика в своята база данни за малтретираните жени от Уест Мидлънд, а майката на Робин провеждаше кафе-утро с благотворителна цел в гостната с басмените завеси и изглед към морето. Какво ли биха си помислили всички те, ако можеха да я видят?