— Нещо смешно ли има? — извика Уилкокс в ухото й и тя осъзна, че се смее на собствените си мисли. Тя веднага престана и поклати глава. Той й хвърли един подозрителен поглед и продължи коментариите си:
— Разтопеният метал се събира в съдържателя ей-там долу. Температурата му се регулира автоматично, така че го използваме, когато ни е необходим. Преди да инсталираме този съдържател, трябваше да използваме докрай разтопения метал, иначе го изхвърляхме.
Той рязко се изправи и, без да й предложи повече обяснения или помощ, заслиза надолу към пода на халето. Робин го последва, доколкото й се отдаваше с нейните ботуши на високи токчета, като се хлъзгаше по излъсканите повърхности, полирани от поколения мъже, чиито подметки бяха стривали черния пясък.
— Сега можем да погледнем КВ-то — каза той, като избърза напред. — Най-добре е да побързаме, защото наближава обедната почивка.
— Мисля, че мъжът в кабинета, г-н Ригби, каза, че това е нова машина — беше първото, което отбеляза Робин, когато застанаха пред масивния корпус. — Не ми изглежда нова.
— Да, не е нова — каза Уилкокс. — Не мога да си позволя закупуване на чисто нови машини. Взех я от една леярна в Съндерланд, която беше затворена миналата година. Имаше разпродажба.
— За какво служи?
— Изработва матрици за цилиндрични блокове.
— Като че ли работи по-тихо от другите машини — каза Робин.
— Тя въобще не работи в момента — каза Уилкокс и съжалително погледна Робин. — Какво става? — попита той в гръб един от работниците, въртящи се около машината.
— Шибания палет нещо заяде — каза мъжът, без да обръща глава. — Монтьора бачка по въпроса.
— Подбирай си думите — каза Уилкокс. — Тук присъства дама.
Мъжът се обърна и погледна Робин с невярващи очи.
— Извинявайте — каза той.
Сирената нададе отново пронизителни звуци.
— Добре, ето че тръгна — каза Уилкокс.
Работникът завъртя няколко кнобки и лостове, затвори една клетка, изправи се и натисна бутон на конзолата. Огромното стоманено туловище потрепера като живо. Нещо отвътре се задвижи, друго се завъртя и цялото започна да вдига безкрайно ужасяващ шум, като от ударна дрелка, но многократно усилен. Робин запуши уши. Уилкокс тръсна глава, за да покаже, че продължават обиколката. Заведе я по някакви стълби нагоре до едно стоманено балконче, откъдето, каза той, операциите се виждат като от птичи полет. Те погледнаха към една платформа, на която се намираха няколко мъже. Към тях вървяха непрекъснато каси с черен пясък (Уилкокс го наричаше зелен) и форми, поставени в тях. Конвейерна лента ги придвижваше от машината, която вдигаше непоносимия шум, в посока към работниците. Мъжете поставяха ниско в касите сърцеви матрици от оранжев формовъчен пясък, след което ги обръщаха и съединяваха с други каси, съдържащи втората половина от формите (едната се наричаше долна полуформа, а другата — горна полуформа, работещите им казваха драга и свод — това беше първия професионален жаргон, който тя успя да усвои), оттам те се придвижваха по лентата към мястото за отливане. Двама мъже придърпваха огромни леярски кофи, провисени на скрипци. Те направляваха движението им с помощта на бутони върху табло, от което излизаха снопове кабели, стиснали го в едната си ръка. С другата ръка хващаха нещо, наподобяващо гигантски волан за управление, прикрепен отстрани на кофата, който завъртаха, за да излеят разтопения метал в малките отвори на формовъчните каси. Двамата мъже, извършващи това, се завъртаха ту на едната, ту на другата страна с бавни, премерени движения подобно на астронавти или тежководолази. Тя не можеше да види чертите на лицата им, защото носеха маски и очила по понятни причини, тъй като когато накланяха кофите за изливане, нажеженият до бяло метал плисваше като палачинково тесто и във въздуха политаха искри.
— Все това ли вършат по цял ден? — попита Робин.
— Да, по цял ден и всеки ден.
— Трябва да е страхотно горещо при тях.
— През зимата се трае. Но през лятото температурата стига до 50 градуса там долу.