— Но те могат да откажат да работят при такива условия, нали?
— Сигурно. Административният персонал започва да хленчи още щом стане 30. Но тези тук са мъже. — Уилкокс придаде тържествена тежест на тези думи. — Лентата прави завой под прав ъгъл там долу — продължи той, вдигайки ръка да й покаже, — и отливките навлизат в тунел за охлаждане. В края на тунела, все още са горещи, но вече втвърдени. Пясъкът се очиства от тях при задния излаз.
Заден излаз бе сполучливо название. То направо порази Робин. Тя си помисли, че това място е анусът на завода: черен тунел, който изтиква отливките, все още обвити с черен пясък, подобно на горещи, смърдящи, железни говна към мощно вибрираща метална решетка, за да се отърси пясъкът. Един негър-гигант с черно, лъснало от потта лице, беше стъпил здраво с разкрачени крака насред пушеците, горещината и врявата и изтегляше тежките отливки, прилични на парчета месо, от решетката с помощта на стоманен прът и прикрепени към него куки към друга конвейерна лента, която ги откарваше към следващия етап от охладителния процес.
Това беше най-страховитото място, което бе виждала през живота си. То възстановяваше първоначалния смисъл на думата „страховит“: събуждаше страх, примесен с нещо като страхопочитание. Беше й страшно да се постави на мястото на този мъж — борещ се с грубите тежки буци метал в умопомрачителната жега, сред прах и воня, оглушаван от неописуемия шум на вибриращата решетка, работещ по един и същ начин час след час, ден след ден … А това, че беше чернокож, представляваше последното унижение — сърцето й негодуваше пред жестокия символизъм на гледката. Този човек беше благородният дивак, негърът във вериги, архетипът на експлоатирания работник, квинтесенцията на капиталистическата, империалистическа и промишлена система. С огромно усилие се въздържа да не се втурне към него, за да стисне дланта му в знак на съчувствие и солидарност.
— Имате доста азиатци и карибци, работещи в леярната, но не толкова много в другата част — отбеляза Робин, когато се върнаха в мирното спокойствие и сравнителен лукс на кабинета на Уилкокс.
— Работата в леярната е тежка и мръсна.
— Забелязах.
— Азиатците и някои мулати от Карибските острови са съгласни да я вършат. Местните отдавна вече не искат. Аз не се оплаквам. Те работят прилежно, особено азиатците. Направо е като поезия, Ригби го казва, когато работят добре. Те обаче трябва да бъдат третирани много внимателно. Много са единни. Ако един напусне, всички ще напуснат.
— На мене цялата обстановка ми се струва расистка — каза Робин.
— Глупости! — ядосано каза Уилкокс. Той произнесе тази дума с отчетлив рамиджски акцент. — Единственият расистки проблем съществува между мулатите и пакистанците или между индусите и сикхите.
— Но вие наемате чернокожите на най-лошата работа, най-мръсната, най-тежката.
— Все някой трябва да я свърши. Това е то търсене и предлагане. Ако днес обявя едно работно място в леярната, от най-тежките, гарантирам, че утре ще имаме двеста чернокожи и мулати на портала и евентуално един бял.
— А ако обявите квалифицирана работа?
— Имаме немалко цветнокожи специалисти. И бригадири също.
— А цветнокожи мениджъри? — попита Робин.
Уилкокс извади цигара, запали я и издиша дим през ноздрите си, като гневен дракон.
— Не искайте от мен да решавам проблемите на обществото — каза той.
— Кой да ги решава тогава — каза Робин, — ако не хора с власт, като вас.
— Кой казва, че имам власт?
— Мисля, че е очевидно — каза Робин с показен жест към кабинета и мебелировката.
— О, аз имам голям кабинет, секретарка и служебна кола. Мога да наемам и, с малко повече усилия, да уволнявам хора. Аз съм най-голямото зъбно колело в този механизъм. Но съвсем мъничко колелце в един много по-голям — „Мидлъндс Амалгамейтид“. Те могат да ме освободят от длъжност, когато си пожелаят.
— Нямаше ли нещо като парично възнаграждение при напускане? — попита сухо Робин.
— Да, едногодишна заплата или две, ако имам късмет. Но тези пари все някога свършват, а не е лесно да намериш друга работа, щом веднъж те изхвърлят. Виждал съм това да се случва на свестни директори. Фирмата върви на зле, обикновено не по тяхна вина, но накрая те опират пешкира. Можеш да имаш най-великите идеи за подобряване на конкурентноспособността, но трябва да разчиташ на други хора за осъществяването им — от старшите мениджъри до обикновените работници.
— Може би ако всеки има дял в бизнеса, те биха работили по-добре — каза Робин.
— Какво искате да кажете?
— Ами, ако имат дял от печалбата …