— И от загубата също?
Робин се замисли над този неудобен въпрос.
— Добре, де — сви рамене тя, — това е проблемът на капитализма, нали? Той е като лотария. Има печеливши и губещи.
— Това е проблемът на живота — каза Уилкокс и погледна часовника си. — Най-добре да хапнем нещо за обяд.
Обядът беше по своему също така неприятен за сетивата, както и всичко останало в завода. За изненада на Робин, нямаше специална столова за управата.
— По-рано имаше отделна зала за хранене на директорите, със собствен готвач — обясни Уилкокс, докато я водеше по сивите коридори на административния блок и оттам през двора, където нов сняг вече покриваше току-що почистените пътеки. — Някога обядвах там, тогава още работех за „Луис & Арбъкъл“ — храната беше чудесна, наистина. Имаше и отделен ресторант за средния управленчески състав. Всичко отиде на кино още с първата вълна от съкращения. Сега е останала само общата столова.
— Е, така е по-демократично — каза одобрително Робин.
— Не съвсем — каза Уилкокс. — Моите старши мениджъри ходят в близкия снек-бар, а работниците предпочитат да си носят храна от къщи. Така че тук се хранят предимно техническият и административният състав.
Той я въведе в мрачна столова с флуоресцентно осветление: маси с пластмасово покритие и пластмасови столове, прозорци — замъглени от пара. Мирисът във въздуха неприятно напомни на Робин училищните й обеди. Храната, както можеше и да се очаква, беше тежка — рибено филе, панирано и изпържено, пържени картофи, варено зеле и грах от консерва, пандишпан и крем-карамел — но пък беше изумително евтина: 50 пенита за пълно меню. Робин се учуди защо работниците не се възползват.
— Защото трябва да свалят работните си дрехи — каза Уилкокс, — а не искат. Предпочитат да седнат на пода и да хапнат нещо, без дори да измият ръцете си. Не изпадайте в прекалена сантименталност относно работниците — продължи той. — Те са доста грубо племе. Мръсотията сякаш им харесва. Миналия ноември поставихме нови тоалетни в почистващия цех. Само след две седмици бяха изпочупени и зацапани до неузнаваемост. Толкова противно беше това, което направиха с тези тоалетни!
— Може би е било форма на отмъщение?
— Отмъщение? — Уилкокс зяпна. — Отмъщение срещу кого? Срещу мен, че съм им сложил нови тоалетни?
— Отмъщение срещу системата.
— Коя система?
— Заводската система. Тя сигурно поражда огромно негодувание.
— Никой не ги насилва да работят тук — каза Уилкокс, като забоде вилицата си в рибата.
— Мисълта ми е, че това е отговорът на потиснатите. Подсъзнателна реакция.
— О, така ли? Кой го казва? — попита Уилкокс и надигна вежди.
— Фройд например — каза Робин. — Зигмунд Фройд, изобретателят на психоанализата.
— Знам за кого говорите — остро каза Уилкокс. — Не съм толкова тъп, нищо че работя в завод.
— Не съм казала, че сте тъп — каза Робин, изчервявайки се. — Значи сте чели Фройд?
— Нямам много време за четене — каза Уилкокс, — но имам обща представа за какво става дума. Казал е, че всичко опира до секса, нали?
— Това е доста опростенческо тълкуване — каза Робин, докато внимателно отделяше прегорялата панирана обвивка от рибата.
— Но по принцип не е ли вярно?
— Е, не е съвсем невярно — каза Робин. — Ранният Фройд положително е смятал, че либидото е основен двигател на човешкото поведение. По-късно той започва да мисли, че влечението към смъртта е по-важно.
— Влечение към смъртта ли, какво е това? — Уилкокс спря трансфера на една хапка по пътя към устата му, за да зададе този въпрос.
— Трудно може да се обясни. Основното в идеята е, че ние всички несъзнателно копнеем за смъртта, за небитието, защото битието ни причинява болка.
— Случвало ми се е да изпитвам нещо такова в пет часа сутринта — каза Уилкокс. — Но веднага го забравям, щом стана.
Скоро след завръщането им в кабинета на Уилкокс, на вратата се появи Брайън Евърторп. Лицето му бе зачервено, а жилетката на костюма му — обтегната почти до скъсване над корема му.
— Здравей, Вик. Очаквахме те в „Човека на луната“. Но вие несъмнено сте обядвали насаме в някое по-изискано заведение, а? В „Кралската глава“ ли бяхте? — Той се захили срещу Робин и прикри оригване с ръка.
— Обядвахме в столовата — хладно каза Уилкокс.
Евърторп отстъпи крачка назад в преувеличен жест на изненада.
— Как можа да я заведеш в тази дупка, Вик?
— Какво толкова й има? — каза Уилкокс. — Столовата е чиста и евтина.
— Как ви хареса храната? — попита Евърторп Робин. — Не точно като във френски ресторант, нали?