— Нямаме основание да го уволним.
— Глупости. Той е минал курса на обучение, нали?
— Не съм сигурен.
— Провери. Ако не е, да премине, дори и нищо да не разбере. Слушаш ли ме? — Теди кимна. — След това, всеки път, когато не успее да пусне правилно машината, му вписвай предупреждение. На третото предупреждение е уволнен. Няма да отнеме повече от две седмици. Ясно?
— Ясно — каза Тери и захапа отново лулата.
— Следващият въпрос — каза Уилкокс — е контролът на качеството в машинния цех. Тук имам няколко цифри …
— Извинете — каза Робин.
— Да, какво има? — каза Уилкокс, поглеждайки нетърпеливо над листите си.
— Да разбирам ли, че предлагате да бъде притиснат човек, да бъде принуден да прави грешки, за да го уволните?
Уилкокс спря погледа си върху Робин. Настъпи дълга тишина, като в салон-баровете на Дивия Запад в момент на конфронтация. Другите мъже не само не отронваха дума, те не помръдваха. Те сякаш и не дишаха. Самата Робин дишаше ускорено, на къси, кратки вълни.
— Не смятам, че това е ваша работа, д-р Пенроуз — каза Уилкокс накрая.
— О, напротив — каза разгорещено Робин. — Това е работа на всеки, който е загрижен за истината и справедливостта. Не виждате ли колко погрешно е това, да подвеждате човек, за да остане без работа? — каза тя, като огледа насядалите около масата. — Как може да седите тук и да не казвате нищо? — Мъжете мачкаха неловко цигарите си или си играеха с елките, като избягваха да срещнат погледа й.
— Това е управленчески въпрос, по който не сте компетентна — каза Уилкокс.
— Това не е управленчески въпрос, това е морален въпрос — каза Робин.
Сега Уилкокс побледня от гняв.
— Д-р Пенроуз — каза той, — мисля, че разбирате погрешно положението си тук. Вие сте силует, а не инспектор. Тук сте, за да се учите, а не да се намесвате. Настоятелно ви моля да запазите тишина или да напуснете съвещанието.
— Много добре, ще напусна — каза Робин. Тя събра принадлежностите си сред напрегната тишина и напусна кабинета.
— Свърши ли събранието? — каза Шърли с широка, безмислена усмивка.
— Не, още продължава — каза Робин.
— Тръгвате си по-рано, значи? Не ви обвинявам, в това време … Утре ще дойдете, нали?
— Следващата седмица — каза Робин. — Всяка сряда, такава е уговорката. — тя силно се съмняваше, че тази уговорка ще продължи, но нямаше намерение да разкрива станалото спречкване. — Да познавате работник от завода на име Дани Рам? — попита тя небрежно.
— Не съм сигурна. Какво работи?
— Не знам точно какво. Оператор на някаква машина.
— Е, те повечето са такива, нали? — каза Шърли със смях. — Този завод е доста голяма промяна за вас, нали? След университета, де.
— Да, голяма промяна.
— Този Рам познат ли ви е? — Любопитството на Шърли, а може би и някаква подозрителност се бяха събудили.
— Не, но мисля, че е баща на един от моите студенти — импровизира Робин.
— Попитайте Бети Мейтлънд от счетоводството — каза Шърли. — През две врати по коридора.
— Благодаря — каза Робин.
Бети Мейтлънд много любезно потърси Дани Рам във ведомостта (името му всъщност беше Даниатай Рам) и каза на Робин, че работи в леярната. Тъй като единствения път към леярната, който знаеше, беше този от сутрешното й посещение с Уилкокс, тя реши да мине по него.
— В машинния цех, без Уилкокс до нея, Робин така се открояваше с нейните ботушки на високи токчета, кадифени бричове и кремаво подплатено палтенце, както някое рядко животно, бяла сърна или еднорог, би се откроило на същото място. Подвиквания и подсвирквания се чуваха въпреки шума на механиката и я следваха навсякъде, докато забързано се движеше из завода. Колкото повече свиркаха мъжете, толкова по-нецензурни ставаха подвикванията им, и толкова по-бързо вървеше тя; но колкото по-бързо вървеше, в толкова по-желан сексуален обект, или сексуална плячка, се превръщаше — заобикаляща и връщаща се обратно между работните места (защото тя скоро изгуби ориентация), спъваща се в купчини метални части, хлъзгаща се по омазнения под, с бузи, червени като косата й, с побелели ноздри и поглед, отправен напред, отказващ да срещне очите на мъчителите й.
— Хей, скъпа, мене ли търсиш?
— Ама че парче, а, Енок?
— Покажи ни краченцата си!
— Я ела насам да ми подържиш инструмента, а?
Най-сетне намери изхода в далечния край на огромното хале и изхвърча навън в тъмния двор, покрит с корпуси на захвърлени машини, които си спомняше от сутринта. Спря се за момент под слабата електрическа лампа да възстанови самообладанието си, вдишвайки чистия студен въздух, преди да се впусне още веднъж в третия кръг на тази промишлена преизподня. Влезе в леярната без ни най-малко удоволствие. Тя приличаше повече от всякога на ада с мощно горящите пещи сред опушения мрак. Тук работниците бяха по-малко, отколкото в машинния цех, и по-свити — може би защото повечето от тях бяха азиатци. Те избягваха погледа й и се обръщаха с гръб, като ги доближеше, сякаш присъствието й смътно ги безпокоеше.