— Не знам. Мама я харесваше, струва ми се. Тя е хубава малка кола.
— И метрото е такова. Защо да не си купиш метро, като ти трябва малка кола? Или мини? Ако всички, дето през последните десет години са си купили чуждестранни коли, си бяха купили вместо това английски, нямаше да има седемнадесет процента безработица в този район. — Той махна широко с ръка, посочвайки далеч извън периметъра на завода.
Като абонат на „Марксизмът днес“, Робин понякога страдаше от угризения, задето не ходи с колело на работа вместо с кола, но никога преди не беше нападана за това, че има чуждестранна кола.
— Ако английските коли бяха хубави като чуждите, хората щяха да ги купуват — каза тя. — Но всички знаят, че те са крайно несигурни.
— Глупости — каза Уилкокс. — Глупости! По-рано бяха, признавам, особено някои модели, но сега нашият контрол на качеството е не по-лош от всеки друг. Проблемът е, че хората си умират да се присмиват на английското производство. А после имат нахалството да се оплакват от безработицата. — Дъхът му беше пара, кондензираща в мразовития въздух. — Каква кола кара баща ви?
— Ауди — каза Робин.
Уилкокс изсумтя презрително, сякаш не беше и очаквал нещо по-добро.
Стигнаха до реното. Уилкокс й каза да влезе и да освободи капака. Той го отвори и изчезна под него. След минута-две тя го чу да вика:
— Завърти стартерния ключ — и когато тя направи това, колата включи.
Уилкокс смъкна капака и го затвори, като го блъсна с една ръка. Дойде до шофьорското прозорче и изтръска снега от костюма си.
— Много ви благодаря. Какво му беше?
— Разхлабена връзка — каза той. — Сякаш някой е издърпал кабела.
— Издърпал кабела?
— Боя се, че тук имаме много вандали и груби шегаджии. Колата беше ли заключена?
— Може би не отвсякъде. Както и да е, много ви благодаря. Да не настинете! — каза тя, насърчавайки го да си тръгне. Но той стоеше до прозореца, като й пречеше да го затвори.
— Извинявам се, че бях толкова рязък на съвещанието днес следобед — каза той тихо.
— Няма нищо — каза Робин, макар че имаше нещо, помисли си тя, нещата съвсем не бяха наред. Тя започна да се занимава с въздушния клапан, за да избегне погледа му.
— Понякога се налага да използваме методи, които изглеждат малко нечестни, за доброто на фирмата.
— Не смятам, че трябва да се примиряваме с това — каза Робин. Но тук едва ли е мястото и времето за … — с ъгълчето на окото си тя видя един мъж в бяла престилка да гази през снега към тях и това интуитивно повиши безпокойството й и желанието да тръгне веднага.
— Да, най-добре е да тръгвате. Ще се видим следващата сряда, значи?
Преди Робин да му отговори, мъжът в бялата престилка извика:
— Г-н Уилкокс! Г-н Уилкокс! — и Уилкокс се извърна да го види. — Г-н Уилкокс, търсят ви в леярната — каза мъжът, останал без дъх, като дойде до тях. — Има стачка.
— Довиждане — каза Робин и отпусна амбреажа. Реното рязко потегли и залитна настрана в снега, докато тя се отправи към портала. В задното огледало видя двамата мъже да отиват забързани към административния блок.
Трета част
„Хората тряпфа да се сабавляват. Те не може само да учат, нито само да работят. Не са направени така“.
1
— Връщането беше ужасно — каза Робин. — Снегът се завихри. Пътищата станаха пързалки. Навсякъде имаше изоставени коли. Трябваха ми два часа и половина да се прибера.
— Боже! — каза съчувствено Чарлз.
— Чувствах се абсолютно изтощена и мръсна. Ходилата ми бяха мокри, дрехите ми миришеха на гадния завод, а косата ми беше пълна със сажди. Нямах търпение да я измия и да си взема една хубава, гореща вана. Тъкмо се бях излегнала в нея — ох, какво блаженство! — и на вратата се звъни. Е, толкова по-зле, рекох си, нямам никакво намерение да отварям. Въобще не можех да си представя кой може да е. Но звънецът звънеше ли, звънеше. Започнах да си мисля, че трябва да е нещо спешно. И така, след още малко не можех вече да търпя да лежа там и да слушам шибания звънец, излязох от ваната, подсуших се криво-ляво, сложих си халата и слязох долу да отворя. Познай кой беше.
— Уилкокс.
— Много си досетлив! Да, той. Беше бесен, нахлу в къщата, даже не си направи труда да си избърше обувките. А те бяха покрити със сняг и оставиха големи мокри отпечатъци върху килима в коридора. Когато го поканих в хола, той, представи си, има нахалството да се огледа и да каже уж на себе си, но достатъчно силно да го чуя: „Ама че хаос“.
Чарлз се разсмя.
— Е, трябва да признаеш, скъпа, че не си най-добрата домакиня на света.