Когато Марджъри се върна отново в спалнята, шумът от затварящата се външна врата го накара да скочи в леглото.
— Това Сандра ли беше?
— Сигурно, какво толкова?
— Съвсем забравих за нея.
Обикновено той изчакваше, докато Сандра се прибере в събота вечер, за да се увери от една страна, че се е прибрала благополучно и за да види как Клиф, пъпчивия ас, си заминава, от друга. Но понеже тази вечер маневрите на Гери го вкараха в леглото рано, той напълно бе забравил за дъщеря си.
— Нищо й няма. Клиф винаги я изпраща до тук.
— Точно това ме тревожи. Той сигурно е долу сега.
Той отметна завивките и затърси чехлите си под леглото.
— Къде ще ходиш?
— Долу.
— Остави ги за малко сами, за бога, Вик — каза Марджъри с учудващо присъствие на духа. — Ще изглеждаш смешно. Те просто ще пийнат кафе или нещо друго. Нямаш ли доверие на собствената си дъщеря?
— Нямам доверие на този Клиф — каза Вик. Но след няколко секунди колебание, седнал на края на леглото, той бавно се вмъкна обратно под завивките и загаси светлината за, както му се стори, деветдесет и седми път тази нощ. — Младежи като него се интересуват само от едно — каза той.
— Клиф не е лош. Виж се кога намери да говорим — Марджъри се изкикоти закачливо и го смушка с лакът. — Ама и теб си те бива.
Вик нищо не каза, благодарен, че тъмнината скрива изражението на лицето му.
— Нали беше хубаво, а? — сънливо промълви Марджъри.
Вик изсумтя нещо като съгласие, което видимо я задоволи. Валиумът, добавил се към необичайното сексуално упражнение, скоро задейства. Дишането на Марджъри стана равно и правилно. Тя беше заспала.
Вик също задряма. Събуди го звук, подобен на биенето на собственото му сърце, а когато погледна будилника, дигиталният дисплей показваше един и петнадесет. Той бързо осъзна, че сърцебиенето всъщност беше думкане на басите от музика на запис, който някой беше пуснал на музикалната уредба в хола. Откъс от филма, който бе гледал по-рано вечерта, се появи в главата му с Клиф и Сандра на мястото на влюбените, танцуващи буза до буза. Той се надигна, потърси чехлите си и, след като очите му привикнаха към тъмнината, свали домашния си халат от закачалката зад вратата на банята, после тихо излезе от стаята. Площадката и фронталният коридор бяха тъмни, но мътната светлина над сигналната инсталация го насочи надолу по стълбището. Чуваше звуци от музика, макар че под вратата на хола не се виждаше светлина. Отвори и влезе.
Вик се почувства като бял изследовател, попаднал в пещера, където е бил бивакът на номадско племе през нощта. Единствената светлина идваше от газовите пламъци, облизващи имитацията на пънове в камината, хвърлящи трепкащи отблясъци върху половин дузина фигури, излегнали се в полукръг на пода. Той светна главното осветление на тавана. Шестима младежи, единият от които Реймънд, с кутии „Лагер“ и димящи цигари в ръка, премигнаха и отвориха уста насреща му.
— Здрасти, татко — каза Реймънд с далечно подобие на любезност, което беше сигурен знак, че е пиян.
— Какво става тук? — попита Вик, придръпвайки шнура на халата си.
— Просто доведох няколко приятели — каза Реймънд.
Вик беше виждал всеки от тях по едно или друго време, макар да не знаеше имената им, тъй като Реймънд никога не си правеше труда да ги представи, нито изглеждаше способен да го направи. Сега те не се изправиха на крака и не показаха никакъв признак на уважение или неудобство. Лежаха отпуснати на пода в оръфани горни дрехи и кубинки, които сякаш никога не сваляха, и зяпаха апатично към него изпод лепкавите си пънкарски прически. Както и Реймънд, те всички бяха прекъснали следването си или пък изобщо не бяха събрали достатъчно сили да се явят на изпити в колеж. Живееха от социални помощи или на издръжка на родителите си и прекарваха времето си в пиене по кръчмите или оглеждане на музикалните уредби по магазините, защото те всички свиреха на електрически китари с различна форма и размер и хранеха илюзии, че ще сформират група някой ден, въпреки факта, че никой от тях не разбираше от ноти, а колективния шум, който вдигаха, беше така злокобен, че рядко намираха място за репетиции. Само като ги погледнеше, на Вик му се приискваше да апелира обществеността за връщане на задължителната казарма, трудово-поправителните домове, или изселването — каквото и да е средство — само и само тези млади безделници да бъдат накарани да отлепят гърбовете си и да се заловят за честен труд.