— Къде е Сандра? — попита той Реймънд. — Прибра ли се?
— Легна си. Дойде си преди малко.
— А онзи, как му беше името?
— Клиф си замина.
Както обикновено, Реймънд не гледаше Вик в очите, докато говореше, а свеждаше поглед надолу към обувките си, като поклащаше леко глава в ритъма на музиката. Вик огледа стаята, осъзнавайки собствения си вид — застанал там по пижама и халат, облекло, каквото сигурно никой от тези младежи не беше носил след достигане на пубертета.
— Това моят „Лагер“ ли е? — попита той, усещайки, че се държи като скъперник.
— Да-а, имаш ли нещо против? — каза Реймънд. — Ще ти го възстановя, като си взема мангизите.
— Нямам нищо против да ми пиете „Лагер“-а — каза Вик, — стига само да не повръщате по килима.
— Това беше Уиги — каза Реймънд, схващайки намека за един инцидент преди няколко месеца. — Той вече не движи с нас.
— Дошъл му е акълът, а?
— Не-е. Ожени се.
Реймънд се захили и подхвърли лукави погледи към приятелите си, които изглежда намираха идеята също така забавна. Те се оригваха и виеха гръмогласно или тръскаха рамене в безгласен смях.
— Бог да помага на жена му — това е всичко, което мога да кажа — каза Вик. Той прескочи няколко чифта опънати крака, докато стигне до касетофона и намали силата на звука и басите му. — По-кротко сега — каза той, — че ще събудите майка ти.
— Добре — каза меко Реймънд, макар да знаеше, както и самият Вик, че само бомба може да събуди Марджъри сега. — Угаси лампите, като излизаш, а, татко?
Докато се качваше по стълбите, на Вик му се стори, че чу сподавен смях откъм хола. Това беше звук, който той все по-трудно понасяше.
На следващата сутрин, докато беше зает на двора с почистването на пътната сол от долната страна на колата си със струя под налягане, Вик видя няколко от снощните номади да си заминават и като ги изгледа строго, успя да накара двама от тях да измърморят нещо като поздрав. По споразумение, сключено преди известно време, на Реймънд се позволяваше да приема приятели за пренощуване само при условие, че спят в неговата стая. Тази клауза, предназначена да ограничи броя на гостите му, не беше успяла да постигне очаквания ефект, тъй като колкото и да бяха на брой, те всички някак си успяваха да се натъпчат на определеното място, свити на пода в спални чували или завити с горните си дрехи в хъркаща, пърдяща и оригваща се купчина (както Вик си представяше сцената). От тази воняща дупка те се появяваха един по един през интервали от време в течение на неделния предобед, за да пикаят, не винаги акуратно, в една от тоалетните на къщата и да си похапват щедри порции корнфлейкс в кухнята, преди да се изнижат към следващото кръчмарско рандеву. Както обикновено, Реймънд стана последен и тази сутрин; всъщност, той още закусваше, когато Вик потегли с колата да доведе баща си на обяд.
Понеже сестрата на Вик, Джоан, беше омъжена за канадец и живееше в Уинипег от двадесет и пет години, отговорността да се грижи за техните родители се падна на него. Г-н Уилкокс старши се пенсионира през 1975 година, след като беше работил цял живот, първо като инструменталчик, а по-късно като управител на склад в една от големите машиностроителни компании на Рамидж. Майката на Вик почина шест години след това от рак, но г-н Уилкокс настояваше да си остане в старата къща на „Ебъри Стрийт“, където се беше оженил, колкото и старомодна и неудобна да бе тя. Неделният обяд на „Авондейл Роуд“ беше редовен ритуал.
Всеки път, когато Вик минаваше по „Ебъри Стрийт“, тя изглеждаше все по-посърнала, но в тази облачна неделна сутрин с топящия се сняг наоколо изглеждаше особено потискащо. Разрухата беше настъпила в двата края на улицата, сякаш кътниците бяха изпадали първи в редицата от зъби, и бавно пълзеше към средата, където няколко от отдавнашните обитатели, сред които и баща му, упорито продължаваха да стоят като вкоренени. Някои от къщите бяха полуразрушени, други — със заковани прозорци, а в трети се бяха заселили бедни имигранти. Към последната група г-н Уилкокс имаше любопитно раздвоено отношение. За тези, които познаваше лично, говореше с най-топли чувства, а останалите анатемосваше като „проклети цветнокожи“, които бяха развалили доброто съседство. Вик на няколко пъти се бе опитвал да обясни на баща си, че тяхното присъствие беше резултат, а не причина, че причината беше магистралата, обкрачила покривите на някакви си петнадесет метра оттук с яките си бетонни крака, но без успех. Като си помислеше за това, виждаше, че никога не е успявал да промени мнението на баща си за каквото и да било.