Вик сви към канавката, затрупана с мръсен втвърден сняг, и паркира пред номер 59. Няколко карибски деца, които се замеряха с мокри снежни топки, спряха играта за момент, за да огледат, колкото се може по-добре, голямата лъскава кола. Ягуарът изглеждаше почти неприлично луксозен редом с таратайките, паркирани на улицата — стари, ръждясали ескорти и марини, провиснали на разнебитените си амортисьори. Вик щеше да се чувства по-удобно, ако караше метрото на Марджъри, но знаеше, че баща му извлича удоволствие от това, да бъде прибиран с „ягото“. Това беше послание към съседите: „Вижте колко е богат и преуспял моят син. Аз не съм като вас, на мен не ми се налага да живея в тази купчина говна. Мога да се преместя, когато си пожелая. Просто ми харесва да живея в собствената си къща, тук, където винаги съм живял“.
Вик почука на входната врата. Баща му отвори почти веднага, пременен в най-хубавите си дрехи: карирано спортно сако и вълнени панталони, вълнена жилетка под сакото, яка и вратовръзка, и кафяви обувки, блестящи като току-що набрани кестени. Оредялата му сива коса беше зализана назад с брилянтин, който, помисли си Вик, сещайки се за приятелите на Реймънд, изглежда отново излизаше на мода — не че предпочитанията на г-н Уилкокс имаха нещо общо с модата.
— Само да си взема балтона — каза той. — Сложил съм го да се суши. Искаш ли да влезеш?
— Може — каза Вик.
Въздухът в коридора беше горе-долу толкова влажен и мразовит, колкото и на улицата.
— Трябва да ме оставиш да ти прокарам парно — каза Вик, като тръгна по коридора след тъмната фигура на баща си — нисък и широкоплещест като него самия, но с по-малко плът върху костите. Съвсем правилно догаждайки отговора, той тихичко го каза в унисон с баща си:
— Парното не ми понася.
— Няма да ти се налага да сушиш дрехите си пред кухненската печка.
— За мебелите е лошо.
Г-н Уилкокс беше научил отнякъде, че парното изсушава лепилото в мебелите, като по този начин причинява изкривяването и разпадането им. Фактът, че мебелите на Вик все още бяха непокътнати, след като бяха изложени от доста години на парно, не можеше да разклати неговото убеждение, а и разбира се, беше изключено да се изтъкне пред г-н Уилкокс, че мебелите му, купувани от Коопа през тридесетте, едва ли си струват толкова внимателно пазене.
Добре поне, че задната кухня беше уютна и затоплена, защото г-н Уилкокс фактически зимуваше в нея, седнал в кресло с висока облегалка пред телевизора, кацнал нестабилно най-отгоре на бюфета, с купчина стари книги и списания, купувани от близките вехтошарски магазини. Вратичката на печката с твърдо гориво беше отворена и върху един стол пред нея беше поставен морско-синият балтон, като килнал се пиян човек. Г-н Уилкокс затвори с трясък печката и Вик му помогна да облече балтона.
— Имаш нужда от нов — каза той, забелязвайки разръфаните маншети.
— Вече не може да се намери такъв плат — каза г-н Уилкокс. — Това нещо, дето си го облякъл, не ми се вижда да топли въобще.
Вик беше облякъл подплатено яке върху дебел пуловер.
— По-топло е, отколкото изглежда — каза той. — И е удобно за шофиране — не спъва ръцете.
— Колко струва?
— Петнадесет паунда — каза Вик, намалявайки двойно цената.
— Боже Господи! — възкликна г-н Уилкокс.
Когато и да го попиташе за цената на нещо, Вик винаги я намаляваше двойно. Тази формула, откри той, даваше възможност на стария човек да се чувства приемливо скандализиран, без истински да се разстрои.
— Вчера си купих една интересна книга — каза г-н Уилкокс и размаха едно томче с меки червени корици, бая изцапано и смачкано. — Струваше само пет пенита. Виж.
Книгата беше „Пътеводител за ресторанти и хотели, 1958“.
— Вземи я със себе си, татко — каза Вик. — И най-добре да тръгваме, че обядът ще изстине.
— Ти знаеш ли, че през 1958 легло и закуска в еднозвезден хотел в Морекамбе е било само седем шилинга и шест пенита?
— Не, татко, досега не знаех.
— Колко, мислиш, че струва днес? Седем паунда?
— Като нищо — каза Вик. — Може и два пъти по толкова.
— Не мога да разбера как се оправя народът в днешно време — каза г-н Уилкокс с мрачно задоволство.