— Бива ли я? — попита тя, кимвайки към книгата.
— Не е зле. Даже доста добра за децентрирането на субекта. Помниш ли онзи чудесен пасаж от Лакан? — Чарлз й прочете цитат: — „Мисля там, където не съм, следователно съм там, където не мисля … Но където и да съм, аз съм игра на моите мисли; мисля за това, какво всъщност съм винаги, когато не мисля, че мисля“.
— Прекрасно — съгласи се Робин.
— Тук има много добра дискусия върху това.
— Не беше ли това там, дето Лакан казваше нещо интересно за реализма?
— Да: „Тази двулика загадка е свързана с факта, че истината може да се яви само в онова привидно измерение, откъдето «реализмът» в творчеството захранва съществуването си чрез метонимия.“
Робин се намръщи.
— Какво точно мислиш, че значи всичко това? Имам предвид, понятието „истина“ иронично ли е използвано?
— О, да, мисля, че да. Подразбира се от думата „привидно“ като че ли. Няма „истина“ в абсолютния смисъл, няма трансцендентно означено. Истината е просто реторична илюзия, изтъкана от метонимии и метафори, както е казал Ницше. Наистина всичко опира пак до Ницше, както изтъква и нашият човек. — Чарлз потупа книгата на скута си. — Слушай. Лакан продължава: „Подобна е връзката с един друг факт, а именно че ние достигаме до смисъла, единствено минавайки по сложния криволичещ път на метафората при положение, че имаме уникалния ключ — означаващото и означаваното от формулата на Сосюр не са на едно и също ниво и човек може само да се заблуждава, вярвайки, че неговото истинско място е в центъра им, докато то всъщност е никъде“.
— Но той не прави ли тук разграничение между „истина“ и „смисъл“? Истината се отнася към смисъла, както метонимията към метафората.
— Как? — беше ред на Чарлз да се намръщи.
— Ами, да вземем например „Прингълс“.
— „Прингълс“?
— Завода.
— О, да. Ти сякаш си напълно завладяна от идеята за това място.
— Е, то заема важно място в съзнанието ми. Бихме могли да представим завода реалистично с набор от метонимии — мръсотия, шум, жега и т.н. Но само чрез метафора можем да схванем смисъла му. Това място е като ад. Проблемът с г-н Уилкокс е, че той не може да разбере това. Няма метафорично мислене.
— А какво ще кажеш за Дани Рам?
— О, бедничкия Дани Рам, не мисля, че той има метафорично мислене, иначе не би издържал. Заводът за него е просто друг набор от метоними и синекдохи: лоста, който дърпа, чифт омазнени работни дрехи, седмичната му надница. Това е истината за неговото съществуване, но не и смисълът му.
— Който е …?
— Казах ти: ад. Отчуждение, ако искаш да се изразя по марксически.
— Но — каза Чарлз. Но беше прекъснат от продължително звънене на вратата.
— Кой по дяволите може да е? — зачуди се Робин, скачайки на крака.
— Не твоят приятел Уилкокс, надявам се — каза Чарлз.
— Защо да е той?
— Не знам. От това, което ми разказа, започнах да си мисля, че е … — Чарлз, за разлика от друг път, сега не можеше да намери нужния му епитет.
— Няма нужда да се стряскаш толкова — каза Робин с усмивка. — Няма да те изяде. — Тя отиде до прозореца и надникна към двора пред външната врата. — Виж ти! — възкликна тя. — Бейсил!
— Брат ти?
— Да, и едно момиче.
Робин се придвижи с троен скок през отрупания под и отиде да отвори вратата, а Чарлз, недоволен от прекъсването, отбеляза в книгата мястото, до което бяха стигнали и я прибра в куфарчето си. От малкото, което знаеше за Бейсил, беше сигурен, че деконструкцията едва ли щеше да бъде тема на разговор през следващите час-два.
Решението на Бейсил да замине за столицата и да се заеме с борсово посредничество, обявено пред невярващото семейство през последната година от следването му в Оксфорд, се оказа съвсем не напразна заплаха. След завършването си той беше започнал работа в една търговска банка и само три години по-късно вече изкарваше повече от баща си, който беше споделил този факт с Робин по Коледа със смесено чувство на гордост и възмущение. Самият Бейсил не си беше у дома за Коледа, а караше ски в Сейнт Мориц. В действителност, Робин не беше виждала брат си от доста време, защото заради родителите си те нарочно уреждаха посещенията си в къщи така, че да се редуват вместо да съвпадат, а и нямаха почти никакво желание да се срещат другаде. Тя беше поразена от промяната, настъпила във външния му вид: лицето му бе по-пълно, вълнистата му русолява коса беше грижливо подстригана и изглежда беше поставил металокерамични коронки на зъбите си — целият му вид говореше, че е забогатял. Всичко в него и приятелката му сигнализираше пари — от луксозните им дебели овчи кожуси в пастелни тонове, които сякаш изпълниха вратата, когато им отвори, до червеното BMW, паркирано до тротоара зад четиригодишния голф на Чарлз. Под овчия кожух Бейсил носеше кашмирено спортно сако, а приятелката му, чието име беше Деби — костюм, който забележително наподобяваше този в днешния брой на „Сънди Таймс“ на дизайнерката Катрин Хамнит. Аристократичния вид на облеклата им се обясняваше донякъде и с това, че предната вечер бяха ходили на бал след лов в Шропшър и импулсивно бяха решили да се отбият на път за Лондон.