— Бал след лов? — повтори Робин с вдигнати вежди. — Ти ли си онова момче, чиято идея за добро прекарване беше да слуша пънкарска музика сам в някоя стая?
— Всички порастваме един ден, Роб — каза Бейсил. — Впрочем, това беше и бизнес. Установих някои полезни контакти.
— Беше голям майтап — каза Деби, хубаво бледолико момиче с руса като на принцеса Даяна коса и анорексично слаба фигура. — Проведе се в нещо като замък. Същински филм на ужасите, а? — каза тя към Бейсил. — Рицарски брони и препарирани животински глави, такива ми ти работи.
Отначало Робин помисли, че силният простолюдски акцент на Деби е вид шега, но скоро разбра, че е автентичен. Въпреки скъпите дрехи и модна прическа, Деби определено бе от нисшите социални прослойки. Когато Бейсил спомена, че и тя работи в банката, като него, Робин си представи, че може да е секретарка или машинописка, но скоро бе коригирана от брат си, когато той тръгна след нея към кухнята, където тя правеше чай.
— Не, съвсем не — каза той. — Тя е валутен брокер. Страхотна е, изкарва много повече от мен.
— И колко много е това? — попита Робин.
— Тридесет хиляди без извънредните — каза Бейсил с надменно скръстени на гърдите ръце.
Робин зяпна.
— Татко каза, че си станал отвратително богат, но аз не разбрах точно колко отвратително. Какво вършиш, като изкарваш толкова пари?
— Аз съм на фондовата борса. Уреждам трампи.
— Трампи?
Думата й напомни за Бейсил, когато той беше малкото й братче, дългуресто момче в протрити обувки и пуловер на петна, сортиращ кестени или захласнат над колекцията си от пощенски марки.
— Да. Да речем, че дадена корпорация е заела хикс хиляди с някаква лихва. Ако мислят, че има опасност лихвеният процент да падне, те могат да извършат трампа, при което ние им плащаме фиксираната лихва, а те ни плащат ЛИБОК, това значи Лондон Интербанк Офериран Курс, който варира …
Докато Бейсил разказваше на Робин повече, отколкото тя искаше да знае или можеше да разбере за банковите трампи, тя се занимаваше с чаените чаши и се мъчеше да прикрие отегчението си. Той много държеше да я увери, че изкарва по-малко от Деби, само защото е започнал по-късно.
— Тя не е следвала в университет, разбираш ли?
— Така си и помислих.
— Всъщност почти никой от спот-дилърите не е. Обикновено напускат училище на шестнадесет години и отиват направо в банката. После някой забелязва, че притежават каквото е нужно, и им дава шанса.
Робин попита какво е нужно.
— Манталитет на „талигарче“, както го наричаме. Бърз ум и апетит за сделки нон-стоп. Ценните книжа са друго нещо, там трябва да си търпелив, да прекараш много време в подготовка на пакета. Има моменти на затишие. Аз не бих могъл да издържа и половин час в дилърската на Деби — петдесет човека с по шест телефона в ръцете и всеки вика разни работи, като например: „Шестстотин милиона йени, девети януари!“. И така цял ден. Лудница ти казвам, но Деби пее и работи. Тя е от семейство букмейкъри в Уайтчапъл.
— Значи нещата са сериозни, между теб и Деби?
— Какво значи сериозни? — каза Бейсил, разкривайки блестящо белите си зъби в блудкава усмивка. — Нямам друга и тя няма друг, ако това имаш предвид.
— Имам предвид, заедно ли живеете?
— Не съвсем. Всеки си има собствено жилище. Най-разумно е да купуваш с ипотека, при сегашния растеж на цените на недвижимите имоти в Лондон. Ти колко плати за това къще, между другото?
— Двадесет хиляди.
— Мили Боже, да беше в Стоук Нюингтън, щеше да ти е докарало четири пъти по толкова досега. Деби си купи къщичка там преди две години, същата като тази, за четиридесет хиляди, сега струва деветдесет.
— Значи собствеността управлява сексуалността в града на капитала, така ли?