— А не е ли било винаги така, според Свети Карл Маркс?
— Било е, преди жените да се освободят.
— Истината е, че ние двамата сме толкова претрепани от работа, че като се приберем, не се интересуваме от нищо повече, освен бутилка вино и гореща вана. Работният ден е дълъг. Дванадесет часа, понякога и повече, ако нещата живнат. Деби обикновено е на бюрото си още в седем.
— Защо толкова рано?
— Върти бизнес с Токио … Та така, през седмицата работим поотделно, а през уикенда го удряме на живот заедно. Ами вие с Чарлз? Не е ли време да се бракувате?
— Защо говориш така? — Ами, като ви видях през прозореца от улицата, помислих си, че изглеждате досущ като някоя стабилна, женена двойка.
— Още не сме сключили брак, а и не възнамеряваме.
— Виж ти, още ли говорите така — „сключили брак“ — тук в провинцията?
— Не се дръж като столичен сноб, Бейсил!
— Съжалявам — каза той с усмивка, която показваше, че изобщо не съжалява, — вие сте си верни от доста време.
— Нямам си друг и той си няма друга, ако това имаш предвид — сухо каза тя.
— А как е работата?
— Несигурна — каза Робин и се отправи към хола.
Деби, приседнала на страничната облегалка на стола на Чарлз с коса, паднала над очите й, му показваше някакво малко апаратче, подобно на джобен будилник.
— Обичате ли чай „Лапсанг Суконг“? — попита Робин, оставяйки подноса с чай, като си помисли, че Деби сигурно си падаше по чайове, рекламирани по телевизията от шимпанзета и подскачащи нарисувани канички с толкова силен чай, че лъжичката стои изправена в тях.
— Много! — каза Деби. Трудно можеше да я разбере човек, наистина.
— Изключително интересно — любезно каза Чарлз и й подаде обратно апаратчето. То очевидно й даваше информация за състоянието на основните световни валути двадесет и четири часа в денонощието, но тъй като работеше в радиус от петдесет мили от Лондон, дисплеят му бе празен.
— Като съм извън обсега му, много се нервя — каза тя. — В къщи спя с него под възглавницата, че като се събудя посред нощ, да мога да проверя курса на йената спрямо долара.
— Та какво каза за твойта работа? — Бейсил попита Робин.
Робин накратко обясни положението си, а Чарлз добави и малко емоционални разяснения:
— Куриозното е, че тя е може би най-способният преподавател във факултета — каза той. — Студентите знаят това, Суолоу го знае и колегите й го знаят. Но явно никой нищо не може да направи. Такава е политиката на сегашното правителство: смърт чрез хиляди съкращения.
— Срамота — каза Деби. — Защо не опитате нещо друго?
— Като например финансовия пазар? — саркастично попита Робин, но Деби, изглежда, прие въпроса съвсем сериозно.
— Не, миличка, боя се, че е твърде късно. В нашата игра на тридесет и пет си вече изгорял. Но сигурно има нещо друго, което можете да правите. Защо не се заемете с някакъв малък бизнес?
— Бизнес? — Робин се изсмя на абсурдността на идеята.
— Ами да, защо не? Бейсил би могъл да помогне за начало, нали, скъпи?
— Няма проблем.
— А може и да получите държавен кредит, четиридесет паунда на седмица и безплатно обучение за водене на малка фирма — каза Деби. — Една моя приятелка така направи, като я съкратиха. Отвори бутик за спортни обувки в Брикстън с банков заем от пет хиляди. След две години го продаде за петнадесет хиляди и се премести в Алгарви. Сега има верига от магазини там, и все на хубави места.
— Но аз не искам да имам магазин за обувки или да живея в Алгарви — каза Робин. — Искам да преподавам феминистка литература и постструктурализъм и роман на деветнадесети век, както и да пиша книги за тях.
— Колко получаваш, като вършиш това?
— Дванадесет хиляди на година, приблизително.
— Господи, само толкова ли?
— Не го върша за пари.
— Не, това не го разбирам.
— Всъщност — каза Чарлз, — много хора изкарват на половина по-малко.
— Сигурно — каза Бейсил, — но аз не познавам нито един такъв. Вие познавате ли?
Чарлз мълчеше.
— Аз познавам — каза Робин.
— Кого? — попита Бейсил. — Посочи ми един човек, когото познаваш, казвам — познаваш, а не просто си чувала за него, някой, с когото си говорила през изминалата седмица, дето да изкарва под шест хиляди на година.
Изражението му, едновременно развеселено и войнствено, напомни на Робин за споровете, които провеждаха като деца.
— Дани Рам — каза Робин. Тя знаеше, че той изкарва сто и десет паунда на седмица, защото беше попитала Прендъргаст, шефа на „Личен състав“ в „Прингълс“.
— И кой е този Дани Рам?
— Един индиец, фабричен работник.
Робин изпита особено задоволство от произнасянето на тази фраза, която се оказа много на място след арогантния цинизъм на Бейсил, но разбира се, сега трябваше да обясни откъде познава Дани Рам.