Четвърта част
„— Аз знам толкова малко за стачки, надници, труд и капитал, че по-добре да не разговарям с политикономист като вас.
— Напротив, така е още по-добре — каза разпалено той. — Ще ми бъде много приятно да ви обясня това, което изглежда аномалия или загадка за неспециалиста; особено във времена като тези, когато нашата работа се обсъжда от всеки, който може да държи писалка“.
1
Сутринта на следващата сряда Робин се намери отново в кабинета на Уилкокс — за своя собствена изненада, а сигурно и за негова, ако се съдеше по изражението на лицето му, когато Шърли я въведе.
— Отново вие? — каза той, като погледна откъм бюрото си.
Робин не влезе по-нататък в кабинета, а остана до вратата, сваляйки ръкавиците си.
— Сряда е — каза тя. — Вие не изпратихте съобщение да не идвам.
— Не смятах, че ще имате очи да се покажете тук още веднъж, да ви кажа истината.
— Ще си отида, ако желаете — каза Робин с едната ръкавица все още на ръката й. — Нищо не би ме зарадвало повече.
Уилкокс продължи да рови из папката, отворена на бюрото му.
— Защо дойдохте тогава?
— Обещах да идвам всяка сряда през целия семестър. Иска ми се да не бях, но го направих. Ако искате да прекратите ангажимента, нямам нищо против.
Уилкокс я погледна някак пресметливо. След дълга пауза той каза:
— По-добре останете. Може да ми пратят някой по-лош.
Грубостта му беше достатъчно предизвикателна и заслужаваше Робин демонстративно да напусне, но тя се поколеба. Вече беше изхабила много време и сили през последните два дни, питайки се дали да се върне в „Прингълс“ и очаквайки съобщение от Уилкокс или от заместник-ректора за уреждане на въпроса. Съобщение нямаше. Пени Блек, чийто съвет бе потърсила след скуоша в понеделник вечер, я подтикна да се върне — „ако не го направиш, той ще си помисли, че е спечелил“ — и така, тя се бе върнала. А сега гласът на благоразумието й нашепваше да остане. Уилкокс очевидно не беше подавал официално оплакване относно нейното поведение предишната сряда, но ако тя се откажеше от схемата „Силует“, всичко щеше да излезе наяве. Макар да не се срамуваше от намесата си в полза на Дани Рам (а и Пени беше дълбоко впечатлена), тя тайно си признаваше, че в поведението й е имало нещо донкихотовско, и никак не й се искаше да обяснява и да се оправдава пред Филип Суолоу или заместник-ректора. Пристъпи навътре в кабинета и свали втората си ръкавица.
— Нека да се договорим за едно — каза Уилкокс. — Че всичко, което видите или чуете, докато сте мой силует, е поверително.
— Добре — каза Робин.
— Не събличайте палтото си, може да излезем веднага. — Той се обади на Шърли по интеркома: — Звънни на Фондръкс и питай дали Норман Коул може да ми отдели няколко минутки тази сутрин.
Уилкокс на свой ред облече връхната си дреха — скъпо на вид палто от камилска вълна, което, като повечето му дрехи, изглеждаше шито за мъж с по-дълги ръце и крака. В приемната срещнаха Брайън Евърторп, който важно-важно влезе, като пръхтеше и пухтеше, разтривайки ръцете си. Робин не го беше виждала от предишната сряда — за щастие, той не присъства на събранието с азиатските работници, макар че може би беше чул за него.
— Здравей, Вик. Виждам, че хубавият ти силует се е върнал, сигурно чака да я накажеш. Как сте, мила моя? Как се прибрахте миналата седмица?
— Оправих се някак — каза студено Робин. Нещо в усмивката му й подсказа, че той е имал пръст в развалянето на колата й.
— Как бяха пътищата тази сутрин, Брайън, лоши ли? — каза Уилкокс и погледна часовника си.
— Ужасни.
— Така си и мислех.
— Все едно и също в сряда сутрин.
— До скоро виждане — каза Уилкокс и се промуши през летящата врата.
Робин го последва и те излязоха навън. След частичното разтопяване през уикенда, времето се бе стегнало отново в режещ студ. Остатъците от сняг, навяни от бурята през миналата седмица, бяха замръзнали на ледени вълни по паркинга, но ягуарът на Уилкокс беше точно пред административния блок, старателно изчистен и сух. Когато Уилкокс завъртя стартерния ключ, женски вокал се разнесе с изненадваща яснота и резонанс, сякаш певицата е била скрита заедно с оркестъра на задната седалка: „Може би много мечтая, глупава съм може би …“ — Уилкокс, очевидно сконфузен, че музикалните му вкусове са разкрити, с бързо движение на ръката изключи стерео-системата. Колата леко се плъзна, а ледът изпука под гумите. Докато пътуваха, й обясни накратко предисторията на работата, която трябваше да свърши тази сутрин — среща с управителния директор на една фирма, наречена „Фаундракс“, намираща се недалеч оттук.