„Прингълс“ и „Фаундракс“ снабдяваха с части един производител на дизелови помпи, „Роулинсънс“. „Прингълс“ му доставяше цилиндрични блокове, „Фаундракс“ — цилиндрични глави. Наскоро от „Роулинсънс“ бяха помолили „Прингълс“ да свалят цените си с пет процента, като се обосноваха с оферта от друга фирма на такава цена.
— Разбира се, те може и да блъфират. Поне за размера на шконтото със сигурност блъфират. Цените трябва да се вдигат, а не да падат, при тези цени на чугуна и скраба в днешно време. Но конкуренцията е толкова свирепа, че е възможно друга фирма да се опитва да изземе част от поръчките, като предлага смешна цена. Въпросът е: колко смешна? И кои са те? Ето затова отивам да се видя с Норман Коул. Искам да открия дали от „Роулинсънс“ са искали подобно намаляване на цените на цилиндричните глави.
Постройките на „Фаундракс“, както и тези на „Прингълс“, имаха вид на потопени в атмосферата на по-ранна епоха, края на петдесетте или началото на шестдесетте. И там имаше същото мрачно фоайе-приемна, облицовано в светъл дъб и износени мебели с полегати крака, същите браншови списания пръснати по ниските маси, същите машинни части (така се сториха на неопитното й око) в прашни стъклени витрини, същите трайно накъдрени секретарки, включително и тази, която ги заведе до кабинета на Норман Коул, хвърляйки любопитни погледи към Робин. Както и кабинета на Уилкокс, този беше голямо помещение с бюро в единия край и дълга маса за заседания в другия, на която той ги покани да седнат.
Коул беше внушителен, плешив мъж, който често премигваше зад очилата си, и пушеше лула или по-скоро я ръчкаше, чегърташе, надуваше, смукваше и често-често припалваше с клечки кибрит. От цялата тази дейност обаче произлизаше много малко дим. Той излъчваше фалшива любезност.
— Ха, ха — възкликна той, когато Уилкокс му обясни присъствието на Робин. — Вярвам ти, Вик. Но хиляди други не биха. — Той се обърна към Робин: — И с какво се занимавате в университета, г-це … ъ-ъ …?
— Доктор — каза Уилкокс, — това е д-р Пенроуз.
— О, в медицината, значи, така ли?
— Не, преподавам английска литература — каза Робин.
— И феминистка литература — каза Уилкокс с гримаса.
— Аз не си падам по феминистките работи, ха-ха — каза Коул. — Но обичам хубавата книга. В момента чета „Торнбърдс“. — Той погледна очакващо към Робин.
— Боя се, че не съм я чела — каза Робин.
— Е, как е бизнесът, Норман? — каза Уилкокс.
— Не мога да се оплача.
Разговорът за бизнеса продължи без определена посока няколко минути. Секретарката внесе поднос с кафе и бисквити. Вик повдигна въпроса за някаква благотворителна дейност, с която и двамата се бяха ангажирали. Коул погледна часовника си.
— Нещо по-специално, което мога да направя за теб, Вик?
— Не, просто се отбих, за да запозная младата дама с обхвата на бизнеса ни — каза Уилкокс. — Няма да отнемаме повече от времето ти. А-а, докато съм тук — да си получавал случайно писмо от „Роулинсънс“ напоследък?
Коул вдигна вежди и погледна към Робин.
— Няма нищо — каза Уилкокс. — Д-р Пенроуз е наясно, че това, което чуе, не бива да излиза извън тези четири стени.
Коул извади от джоба си инструмент, подобен на сгъваем армейски нож, и започна да ръчка лулата си.
— Не — каза той, — не ми е известно такова. За какво ли би могло да е?
— Искат да редуцираме цените си. От порядъка на пет процента.
— Не си спомням нищо такова — каза Коул. Той прекъсна разкопките си и натисна бутон на телефонното си табло, за да помоли секретарката си да донесе папката на „Роулинсънс“ — Значи имаш проблеми с „Роулинсънс“, така ли, Вик?
— Някой се мъчи да ни подбие цените — каза Уилкокс. Бих искал да знам кой е.
— Чуждестранна фирма може би — предположи Коул.
— Не ми се вярва чуждестранна фирма да може да работи по-евтино — каза Уилкокс. — Защо изобщо ще си правят труда? Количествата са твърде малки. Коя страна имаш предвид? Германия? Испания?
Коул разглоби лулата си и се загледа в цевта.
— Просто налучквам — каза той. — Може би Далечния Изток, Корея?
— Не — каза Уилкокс, — като прибавиш разходите за транспорт, изобщо губи смисъл. Това е някоя друга английска компания, сигурен съм.
Секретарката донесе дебела кафява папка и почтително я положи на бюрото на Норман Коул. Той погледна в нея.
— Нищо съмнително, Вик.
— А вие колко им искате за цилиндричните глави, ако смея да попитам?
Норман Коул изложи в широка усмивка два реда потъмнели от никотин зъби.
— Не очаквай да ти отговоря, Вик.
Вик отвърна на усмивката с видимо усилие.