— Това, от което имат нужда те, е часовник с бомба в него, а не радио — казва Вик, като потупва джобовете си, за да провери на място ли са портфейлът, бележникът, ключодържателят, цигарите и запалката.
Марджъри му помага да облече палтото от камилска вълна — дреха, която го беше убедила да купи, въпреки че той не искаше, защото му висеше доста под коленете и, както смяташе той, подчертаваше ниската му фигура и го правеше да изглежда като преуспял букмейкър.
— Кога ще се върнеш от работа? — пита тя.
— Не знам. По-добре дръж вечерята затоплена.
— Недей да закъсняваш много.
Тя затваря очи и накланя лицето си към неговото. Той докосва устните й със своите, после поклаща глава в посока към първия етаж.
— Вдигай тоя мързеливец от леглото.
— Те имат нужда от повече сън като растат, Вик.
— Реймънд вече не расте, за Бога. Спрял е да расте от години, освен ако е взел да расте на бирен корем, което няма да ме учуди.
— Добре де, но Гери все още расте.
— Гледай да си напише домашното за днес.
— Да, скъпи.
Вик е съвсем сигурен, че тя няма намерение да изпълни инструкциите му. Ако не беше уредила час за лекар на Сандра, Марджъри сигурно щеше пак да си легне с чаша чай и „Дейли Мейл“ в леглото. Преди няколко седмици се беше върнал в къщи, веднага след като стигна до работата си, защото беше забравил едни важни документи. Намери къщата абсолютно тиха — трите деца и майка им спяха дълбоко в 9:30 сутринта. Нищо чудно, че цялата страна отива по дяволите.
Вик минава през остъкления портал и излиза на открито. Студеният вятър разрошва косата му и го принуждава да се присвие за момент, но той е приятно свеж след застоялата топлина на дома и Вик поема дълбоко въздух по пътя си към гаража. Когато доближава гаражната врата, тя се отваря като че ли по магически начин — всъщност с електричество, активирана от дистанционното в джоба на Вик — нещо, което винаги му доставя истинска детска радост. Вътре блестящият тъмно-син ягуар, регистрационен номер VIC 100, чака до сребристото метро на Марджъри. Той изкарва колата на заден ход и затваря гаража с още едно докосване на дистанционното. Марджъри сега се появява на прозореца на хола и, прихванала роклята си през гърдите с една ръка, му помахва с другата. Вик се усмихва помирително, поставя автоматичния скоростен лост на потегляне и се плъзва покрай къщата.
Сега започва най-приятният половин час от деня — пътуването до работа. В действителност то не трае точно половин час — обикновено е двадесет и пет минути, но на Вик му се иска да е по-дълго. Това е един интервал на спокойствие между дрязгите у дома и тревогите на работа, време за чисто отдаване на сетивата, пълен контрол, превъзходство без усилие. Защото ягуарът превъзхожда всички други коли по шосето, Вик е убеден в това. Когато „Мидлънд Амалгамейтид“ поискаха той да стане управителен директор на „Прингълс“, му предложиха Роувър 3 500 Ванден Плас, но Вик предпочете ягуар — кола, обикновено резервирана за началници на отдели, и за свое удоволствие получи такава, макар и не съвсем нова. Разбира се, че трябваше да кара английска кола, след като „Прингълс“ работеха предимно за местната автомобилна промишленост — не че Вик беше карал някога кола чуждо производство (чуждите коли са анатема за него, тяхното внезапно нашествие по пътищата на Англия през 70-те отбеляза началото на икономическата разруха според него), но той все пак трябваше да признае, че човек няма голям избор английски коли, ако трябва да се търси достоен съперник на мерцедесите или BMW-тата. По принцип ягуарът беше комай единствената кола, която шофьорите приемаха сериозно, като се изключат ролс-ройс и бентли.
Той спира на пресечката, където „Авондейл Роуд“ се среща с „Бартън Роуд“ — движението вече започва да се сгъстява поради часа-пик. Един шофьор на лек камион форд-транзит, макар да има предимство, дава заден, за да пусне Вик наляво. Вик му кимва с благодарност, завива наляво, после отново надясно, като с лекота си пробива път по широките улици на жилищната зона с насадени от двете й страни дървета. Минава покрай университета, чиято висока часовникова кула от червени тухли се провижда над дърветата и покривите. Макар да живее на прага му, така да се каже, Вик никога не е влизал вътре. За него знае само, че е място на задръствания в определени часове на деня — Марджъри се оплаква от тях (денят в университета започва късно и свършва рано, така че не причинява затруднения за Вик) — и че е пълен с разсейващо красиви момичета, за чиято безопасност се тревожи, като ги вижда да се разкарват насам-натам между общежитията и студентските профсъюзи вечерно време. С масивната си архитектура и паркови пространства, пазени от бдителна охрана, поставена на всички входове, университетът изглежда на Вик като малък град-държава, една академична Ватикана, от която той се държи на разстояние, едновременно смутен и неодобряващ вида му, излъчващ привилегировано високомерие към обикновения оживен промишлен град, в който е построен. Неговата собствена Алма матер, разположена на няколко мили по-нататък, беше много по-различен тип учебно заведение — мръсен висок блок, претъпкан с машинарии и лаборатории, с изглед към разпределителната ж. п. станция и кръговото кръстовище на градските улици. По негово време носеше името „Колеж за водещи технологии“, но оттогава се беше разраснал и получил статут на университет, без обаче да си придава важност или да се разкрасява. И съвсем правилно. Ако учебното заведение е прекалено комфортно, никой няма да иска да го напусне и да започне истинска работа.