— Да тръгвам тогава — каза той, стана на крака и протегна ръка.
— Заедно със силуета ли? — каза Коул, засмян и премигващ.
— Какво? А, да. Да, разбира се — каза Уилкокс, който явно бе забравил присъствието на Робин.
— Можеш да я оставиш тук, ако искаш, ха-ха — каза Коул и стисна ръката на Уилкокс. После стисна и ръката на Робин. — „Четвъртият протокол“ е друга една хубава книга. Чели ли сте я?
— Не — каза Робин.
Когато излязоха и се настаниха в колата, Уилкокс каза:
— Как ви се стори Норман Коул?
— Нямам много високо мнение за литературния му вкус.
— Той е счетоводител — каза Уилкокс. — Управителните директори в нашия бизнес са или инженери, или счетоводители. Аз лично нямам доверие на счетоводителите.
— Изглеждаше малко потаен — каза Робин. — Цялото това бърникане на лулата беше извинение за избягване на директен поглед очи в очи.
— Потаен е точната дума — каза Уилкокс. — Взех да го подозирам, като заразправя за Корея. Кой в Корея ще се интересува от бизнес с „Роулинсънс“?
— Мислите, че крие нещо, така ли?
— Мисля, че той може да е мистериозната трета страна — каза Уилкокс, като излезе с ягуара от паркинга и успя да се мушне в една пролука сред непрекъснатото движение по главното шосе, между един жълт камион, превозващ портативни солариуми „Ривиера“ и холандски ТИР.
— Искате да кажете, че той предлага отстъпката от пет процента?
— Само се предполага, че са пет. Може да предлага четири.
— Защо ще прави това? Казахте, че никой не може да печели на тази цена.
— Може да има какви ли не мотиви — каза Уилкокс. — Може отчаяно да търси поръчки, даже да са на загуба, само и само да задържи завода си над водата за още някоя и друга седмица, като се надява, че нещата ще се оправят. Може пък и да замисля да изземе всички поръчки на „Роулинсънс“ и после, при следващата поръчка, да вдигне цените, без да се тревожи от нашата конкуренция. — Той сухо се изсмя. — Или може би вече усеща, че потъва и не го е еня какво прави.
— Как ще разберете?
Уилкокс се замисли над въпроса за момент, после се пресегна за телефонната слушалка, монтирана под таблото.
— Ще се срещна с Тед Стоукър от „Роулинсънс“ — каза той, подавайки й телефона. — Обади се на Шърли вместо мен, моля те. Да не спирам.
Робин, която никога дотогава не беше виждала телефон в кола, намери апаратчето забавно.
— Съжалявам, г-н Уилкокс не е тук в момента — пропя Шърли по монотонния си начин.
— Знам — каза Робин. — Аз съм с него.
— О! — каза Шърли. — Коя казахте, че сте?
— Робин Пенроуз. Силуета. — Тя не можа да потисне усмивката си. Името, с което се представяше звучеше като име на герой от комикс. Супермен. Жената-паяк. Силуета. Тя предаде нарежданията на Уилкокс да уреди среща с Тед Стоукър, управителния директор на „Роулинсънс“, за този следобед, ако е възможно.
— Вие ме използвахте като претекст да се срещнете с Норман Коул, нали? — каза Робин, докато се движеха по шосето в очакване Шърли да звънне.
— Дойде ми точно на място — каза той със спокойна усмивка. — Нямате нищо против, нали? Дължите ми го заради миналата седмица.
След няколко минути Шърли се обади и каза, че е уредила среща за три часа.
— Приятно пътуване — каза тя с леко злобна интонация, както се стори на Робин. Уилкокс зави остро през пролука в оградата по средата на шосето и рязко подкара в обратната посока.
— Къде отиваме? — попита Робин.
— В Лийдз.
— Какво? Днес? Дотам и обратно?
— Защо не?
— Пътят е дълъг.
— Аз обичам да шофирам — каза Уилкокс.
За Робин не беше трудно да разбере защо, като се имаше предвид мощността и комфорта на голямата кола. Вятърът от тяхното движение беше най-силният шум в тапицираната каросерия така, както летяха по бързото платно. Навън замръзналите поля и оголените дървета сякаш се свиваха от страх под стоманената броня на небето. Беше толкова приятно да си на топло, движейки се сред студения и мъртъв пейзаж. Робин попита дали могат да послушат музика. Уилкокс пусна радиото и я покани да го настрои. Тя намери Моцарт по Радио Три и се облегна на седалката си.
— Такава музика ли обичате? — каза той.
— Да. А вие?
— Все ми е едно.
— Но предпочитате Ранди Кроуфорт? — попита хитро тя, като съгледа празната кутия от касета в нишата до таблото.
Уилкокс изглеждаше впечатлен, явно сметна, че е познала по слух откъса от песента, прозвучала рано сутринта.
— Тя не е лоша — каза предпазливо той.
— Не я ли намирате малко блудкава?
— Блудкава ли?
— Сантиментална!
— Не — каза той.
Някъде в предградията на Манчестър той се отдели от магистралата и спря пред пътен ресторант, който познаваше, за да обядват. Сградата беше незабележителна, разположена на кръгово кръстовище, непосредствено до бензиностанция, но ресторантът вътре беше в псевдо-тюдор стил с дървени греди и тъмно байцвани мебели, имитация на дъб, и репродукции на старовремски месингови прибори, предостатъчни да напълнят цял магазин за сувенири в Стратфорт-на-Ейвън. На всяка маса имаше лампион с цветни стъкла, като фенер от карета. Менюто беше написано на огромни ламинирани карти, а ястията — украсени с епитети, предназначени за изостряне на апетита: „сочен“, „цвърчащ“, „крехък“, „домашен“, „пресен“ и т.н. Клиентелата се състоеше предимно от костюмирани бизнесмени, смеещи се шумно и издухващи цигарен дим един другиму в лицата си, или разговарящи сериозно и поверително с добре облечени млади жени, които най-вероятно бяха секретарките, а не съпругите им. Накратко, това беше заведение, от което в друг случай Робин щеше да избяга като от чума.