— Хубаво място, нали — каза Уилкокс, като се огледа наоколо със задоволство. — Какво ще поръчаш?
— Един омлет, струва ми се.
Уилкокс изглеждаше разочарован.
— Не се стискай — каза той. — Обядът е за сметка на фирмата.
— Добре — каза Робин. — Ще си поръчам половинка сочно авокадо с ароматна френска заливка като начало, после ще хапна златисто-изпържени пресни океански скариди и хрускава фермерска салата. А-а, и домашно-изпечено пълнозърнесто хлебче с вкусни сусамени семенца.
Ако Уилкокс беше забелязал иронията в педантичното й изброяване на ястията по менюто, той всеки случай не я издаде.
— А чипс?
— Не, благодаря.
— Нещо за пиене?
— Ти какво ще си поръчаш?
— Аз никога не пия в средата на деня. Но това да не те спира.
Робин прие чаша бяло вино. Уилкокс поръча смес от минерална вода „Перие“ и портокалов сок към неговия сочен печен на дървени въглища стек и златни хрускави пържени картофки. Твърде малко от останалите клиенти бяха така въздържани — бутилки червено вино, поставени в плетени кошници и бутилки бяло, стърчащи като ракетни снаряди от огромни кофи с лед се виждаха навсякъде между масите. Но дори без алкохол, Уилкокс се отпусна и разприказва по време на храненето.
— Ако наистина искаш да разбереш как става бизнесът — каза той, — не трябва да вървиш след мен, а след някой, който върти собствена малка фирма с, да речем, петдесет души персонал. Ето така започват фирмите като „Прингълс“. На някой му идва идеята как да прави нещо по-евтино или по-добре от някой друг и прави предприятие с малко работници. После, ако всичко върви добре, наема още работници и въвежда синовете си в бизнеса да го заместят, като се оттегли. Но или синовете му не се интересуват, или си мислят: защо да рискуваме нашия капитал в това предприятие, щом можем да го продадем на по-голяма компания и да инвестираме парите в нещо по-сигурно? Така фирмата става собственост на конгломерат като „Мидлънд Амалгамейтид“ и слагат някой нещастник като мене да я управлява срещу заплата.
— Късен капитализъм — каза Робин, кимайки.
— Какво му е късното?
— Искам да кажа, че епохата, в която живеем, е такава, на късния капитализъм. — Това беше термин, често употребяван в „Ню Лайф Ревю“, смяташе се, че постмодернизмът е символично свързан с него. — Големите международни корпорации владеят света — каза тя.
— Не ги вярвай тези работи — каза Уилкокс. — Винаги ще има малки фирми. — Той огледа ресторанта. — Всички тези мъже тук работят за фирми като „Прингълс“ и бас държа, няма нито един, който да не иска да върти собствен бизнес. Няколко измежду тях ще го направят, а след пет-шест години, ще продадат предприятията си и целият цикъл ще се повтори. Това е цикълът на търговията — каза тържествено той. — Като цикъла на годишните времена.
— Това значи ли, че предпочиташ да имаш собствена фабрика?
— Разбира се.
Когато Робин го попита какъв вид бизнес, той погледна настрани заговорнически и понижи глас:
— Ние с Том — нали си спомняш генералния мениджър на завода — ние с него имаме идея за едно апаратче, нещо като спектрометър, за отчитане точното съдържание на химическите съставки в разтопения метал на място, в цеха. Ако се получи, това ще спести вземането на проби за лабораторен анализ. Всяка леярна на света ще иска да има такова. Хубав малък бизнес би било това.
— Защо тогава не го направите?
— Имам ипотека, съпруга и три мързеливи деца, които трябва да издържам. Също като повечето от тези нещастници тук.
Проследявайки обхождащия поглед на Уилкокс към другите маси, Робин забеляза как поведението на секретарките, забавлявани от шефовете си, започва да се променя под влияние на напитките от въздържана резервираност към хихикаща безотговорност докъм времето, когато им сервираха десерта. Не така забавно й стана, обаче, когато келнерът показа, че я взема за секретарка на Уилкокс, доведена тук за прелъстяване. По време на храненето той я наричаше „младата дама“, намигна и се подсмихна, когато Уилкокс поръча още една чаша вино, а после им препоръча нещо „сладко и приятно“ за десерт.