— Защо?
— Ами трябва. Ти как стигна дотам, където си?
— Какво?
— Как стана университетски преподавател? Като си вземаше изпитите по-добре от другите, нали?
— По принцип да, но аз съм против състезателните изпити.
— Да, ти може да си — каза Уилкокс. — След като си се представяла добре на тях, можеш да си го позволиш.
Тази забележка ядоса Робин, но тя не можа да измисли задоволителен отговор.
— Ще ти кажа какво ми напомня твоята прехвалена конкуренция — каза тя. — Глутница кучета, боричкащи се за кокал. „Фаундракс“ е откраднал кокала на „Роулинсънс“ от тебе и затова сега, докато те го гризат, ти ще откраднеш друг кокал от тях.
— Още не знам дали е „Фаундракс“ — каза Уилкокс, без да обръща внимание на аналогията. — Може ли да запаля?
— Бъди така добър да не пушиш — каза Робин. — Може ли да послушам пак Радио Три?
— Бъди така добра да не го слушаш — каза Уилкокс.
Останалата част от пътуването премина в тишина.
Следващия понеделник сутринта, Рупърт Сътклиф показа главата си на вратата по време на семинар на Робин и каза, че я търсят на телефона. Като част от мерките за икономии, телефоните с външна линия бяха оставени само в кабинетите на по-висшите членове на университета, в следствие на което доста от скъпото преподавателско и секретарско време отиваше в тичане по коридорите към телефона в канцеларията на катедрата и обратно. Памела, секретарката на факултета, обикновено избягваше да прекъсва занятие, но явно не беше в кабинета си, когато телефонът звънна, и Сътклиф, който се случи там, реши да извика Робин.
— Стори ми се важно — каза й той в коридора. — Нечия секретарка. Помислих, че може да е издателят ти.
Но не беше секретарката на издателя й. На телефона беше Шърли.
— Г-н Уилкокс иска да говори с вас — каза тя. — Свързвам ви.
— „Фаундракс“ бил! — каза Уилкокс без никакво встъпление. — Мислех, че искаш да научиш. Двама от моите хора стояха отпред две денонощия, едва не замръзнали в колата, викат, но успяха да запишат всеки камион, който влиза. Излезе, че е една транспортна фирма, GTG. За късмет, моят транспортен мениджър по-рано е работел в нея, та звънна на старите си познати и скоро откри какво са карали на „Роулинсънс“. Цилиндрични блокове с четири отвора от „Фаундракс“!
— И ме извика на телефона, само за да ми кажеш това? — ледено попита Робин.
— Нямаш ли собствен телефон?
— Не, нямам. Нещо повече, по средата на занятие съм.
— О, извинявай — каза Уилкокс. — Защо секретарката ти не каза на Шърли?
— Нямам лична секретарка — каза Робин. — Имаме една секретарка за петнадесет души и тя не е в кабинета си в този момент. Сигурно е в склада и отлепя на пара пликове от писма, за да можем да ги използваме отново. Има ли още нещо, което би желал да научиш или да се връщаме към моята работа?
— Не, това е всичко — каза Уилкокс. — Довиждане до сряда.
— Довиждане — каза Робин и затвори телефона.
Тя се обърна и видя, че Филип Суолоу е влязъл в кабинета с листи хартии в ръка и объркан поглед — явно търсеше Памела.
— Здравейте, Робин — каза той. — Как сте?
— Ядосана — каза тя. — Този човек, Уилкокс, на когото съм силует, изглежда смята, че му принадлежа. Истинско бреме.
— Да, потискащо време … — каза Суолоу и поклати глава. — Между другото, как върви работата по схемата „Силует“? Зам-ректорът ме питаше оня ден.
— Ами, върви.
— Зам-ректорът очаква с нетърпение доклада ти. Той лично проявява интерес към тази програма.
— Може би ще прояви личен интерес да ме задържи тогава — каза Робин. — Тя се усмихна, като каза това, от което Суолоу заключи, че е казала нещо смешно.
— Ха-ха, много добре — каза той. — Трябва да го запомня и да му го кажа.
— Надявам се — каза Робин. Трябва да вървя, в семинар съм.
— Да, да, разбира се — каза Суолоу. — „Семинар“ беше една от думите, които той все още разпознаваше без голямо затруднение, може би защото имаше много гласни в нея.
Когато Робин Пенроуз затвори телефона, Вик Уилкокс сложи слушалката бавно и замислено, сякаш се опитваше да убеди някакъв невидим наблюдател, че това е, което е възнамерявал да направи. Той се гордееше, че е „бърза пушка“ що се касае до използването на телефона — бърз да вдигне, веднага щом апаратът звънне, и пръв да затвори, щом разговорът е постигнал целта. Имаше си теория, че това те поставя в психологически изгодна позиция пред бизнес-опонента ти. Робин Пенроуз не беше негов бизнес опонент, но не му харесваше усещането, че е бил поставен на място от нея чрез рязкото приключване на разговора. Някъде беше объркал сметките, беше предположил, че тя ще се въодушеви като него от това, че е разгадал мистерията около снабдяването на „Роулинсънс“. Беше очаквал поздравления, а му бяха натрили носа.