Той тръсна глава, сякаш можеше физически да разпръсне тези дразнещи мисли, но те оставаха и му пречеха да работи. Опита се да си представи ситуацията, в която Робин Пенроуз се е намирала, когато й се обади. Къде се намира телефонът, на който звъня? Какво разстояние е трябвало да измине тя? Какво е щяла да прави на занятието си вместо това? Можеше да даде само смътен отговор на тези въпроси. Въпреки всичко, той започна да придобива някаква, макар и неясна представа за това, защо тя не се зарадва на новината му. Обаче това с нищо не подобри настроението му. Когато Шърли донесе писмата, напечатани тази сутрин, за да ги подпише, той се оплака от изложението на едно от тях и я накара да го препише.
— Аз винаги пиша офертите по този начин — каза тя. — Вие никога не сте се оплаквали.
— Добре, де, сега се оплаквам — каза той. — Просто го направи отново, моля те.
Шърли излезе, мърморейки, че някои хора никога не са доволни. После Брайън Евърторп, който беше в болнични в четвъртък и петък миналата седмица, дойде пръхтейки в кабинета на Вик; беше дочул за аферата „Фаундракс“-„Роулинсънс“.
— Защо не ми каза, че отиваш да се срещнеш с Тед Стоукър? — каза той. — Щях да дойда с теб.
— Нямаше време. Реших го на момента, веднага след срещата с Норман Коул. Уредих го с Шърли по телефона. Тебе те нямаше — излъга той, макар това да не беше далеч от истината, защото Брайън Евърторп рядко можеше да бъде намерен, когато го търсеха.
— Чух, че си взел силуета с тебе — каза Евърторп.
— Тя беше до мен през цялото време — каза Вик. — Извади късмет да се случи нейния ден.
— Човек ще рече, че ти си извадил късмет — каза присмехулно Евърторп. — Непредсказуем си, Вик.
Вик игнорира забележката.
— Впрочем, както сигурно си научил, открихме, че Норман Коул ни удря под пояса с цилиндричните блокове за „Роулинсънс“ на пет процента отстъпка.
— Как може да си позволи тази цена?
— Няма да е за дълго.
— Какво ще правим сега — да го насвием ли?
— Не — каза Вик.
— Не? — Рунтавите вежди на Евърторп подскочиха.
— Ще изглеждаме по-слаби, ако вземем да се бием с „Фаундракс“ за „Роулинсънс“. Ще заприличаме на кучета, боричкащи се за кокал. Няма много месо по кокала на „Роулинсънс“, само си помисли. Остави Норман Коул да го оглозга. Да се задави дано.
— И ще го оставиш да се измъкне ненаказан, този бракониер в нашия бизнес?
— Ще намекна тук и там, че знам каква играе. Това ще го разтревожи. Ще го поизмъча малко.
— На мен ми се струва, че ние ще се поизмъчим.
— После ще го ударя.
— С какво?
— Още не съм решил.
— Това не е в твоя стил, Вик.
— Ще те информирам допълнително — студено каза Вик. — По-добре ли се чувстваш?
— Какво?
— Нали беше в болнични миналата седмица?
— А, да. Точно така. — Болестта на Евърторп очевидно не беше останала в паметта му. — Беше нещо като грип.
— Предполагам, че имаш да наваксваш с много работа.
Вик отвори папка, за да покаже, че разговорът е свършил.
Малко по-късно той звънна на Стюърт Бакстър и му каза, че иска да уволни Брайън Евърторп.
— Защо, Вик?
— Защото за нищо не става. Мързелив е. Не може да се освободи от стари навици. Не ме харесва и аз не го харесвам.
— Той е във фирмата от доста време.
— Именно.
— Няма да си тръгне без бой.
— Ще ми бъде много приятно.
— Ще иска огромна сума при напускането.
— Това ще са добре похарчени пари.
Стюърт Бакстър замълча за момент. Вик чу жулването и щракането на запалка от другата страна на линията. После Бакстър каза:
— Мисля, че трябва да дадеш възможност на Брайън да се нагоди.
— Да се нагоди към какво?
— Към теб, Вик, към теб. Не му е лесно. Предполагам, знаеш, че очакваше да получи твоя пост.
— Не виждам с какво право — каза Вик.
Стюърт Бакстър въздъхна. Вик си представи струите дим, излизащи от ноздрите му.
— Ще помисля върху това — каза накрая той. За втори път този ден Вик чу щракването от затворен телефон от другата страна, преди да е успял да затвори от своята. Той погледна намръщено апарата и се зачуди защо ли Стюърт Бакстър се грижеше толкова за Брайън Евърторп. Може би те двамата бяха масони? Вик не беше масон — веднъж го поканиха, но на него не му се занимаваше с всичките ритуали по посвещаването.
Шърли влезе пак в кабинета с преписаното писмо.
— Така добре ли е? — каза тя с изненадващо раболепна усмивка.
— Да, добре е — каза той, като прегледа документа.
— Брайън спомена пред вас идеята си за календар на „Прингълс“, нали? — каза тя, застанала зад рамото му.