Но раздразнението й беше само на повърхността. Схемата „Силует“ беше нещо, против което можеше да роптае пред Чарлз и Пени Блек, нещо удобно за оправдание, че изостава с другите задачи. Но на някакво по-дълбоко емоционално и мисловно ниво, тя извличаше известно задоволство от това, че е попаднала в завода, както и чувство за превъзходство над приятелите си. Чарлз и Пени живееха живота си, както тя самата преди, изцяло в границите на омагьосания университетски кръг. Но сега тя разполагаше с друг живот и с почти друга самоличност един ден в седмицата. Наименованието „силует“, което й се струваше абсурдно в началото, започна да придобива смислен резонанс. Силуетът беше нещо като двойник, @Doppelg(nger, но всъщност тя дублираше не Уилкокс, а себе си. Сякаш онази Робин Пенроуз, която прекарваше един ден от седмицата в завода, беше силует на другата, която през останалите шест дни се занимаваше с женския въпрос в литературата, викторианския роман и постструктуралистката литературна теория — не така значителна, по-изплъзваща се, но не по-малко реална. Сега водеше двойнствен живот и поради това се чувстваше по-интересна и сложна личност. Уест Уолбъри, тази пустош от фабрики и складове, шосета и кръстовища, насечени от многобройни железопътни прелези и занемарени канали като линиите на Марс, сам по себе си беше като тъмен двойник на Рамидж, неговата непозната страна, непозната за тези, които се топлеха на лъчите на културата и знанието в университета. Разбира се, за хората, които работеха в „Прингълс“, нещата изглеждаха точно обратно: университетът и всичко, свързано с него, беше в сянка — чуждо, неразгадаемо, смътно заплашващо. Пребягвайки насам-натам през границата между тези две зони, чиито ценностни системи, приоритети, език и маниери бяха така несравними, Робин се чувстваше като таен агент; и, подобно на всички тайни агенти, понякога страдаше от пристъпи на съмнение в правотата на собственото си поведение.
— Знаеш ли — разсъждаваше тя гласно пред Чарлз един ден, — че някъде там съществуват милиони хора, които изобщо не се интересуват от това, което правим ние с теб?
— Какво? — каза той, вдигайки поглед от книгата си, като отбеляза с показалец мястото, докъдето е стигнал. Бяха седнали в дневната-кабинет на Робин през един от съботните следобеди. Напоследък съботните гостувания на Чарлз бяха зачестили.
— Разбира се, те изобщо не знаят какво правим ние, но дори да се опитаме да им обясним, няма да разберат, а ако разберат, няма да им стане ясно защо го правим или защо някой трябва да ни плаща да го правим.
— Толкова по-зле за тях — каза Чарлз.
— Но това не те ли смущава? — каза Робин. — Че нещата, които ни интересуват толкова силно, като например дали критиката на Дерида върху метафизиката не е причина идеализмът да се промъкне през задната врата, или дали психоаналитичната теория на Лакан е фалоцентрична, или дали епистемологичната теория на Фуко може да се примири с диалектическия материализъм — всички тези неща, за които ние спорим, четем и пишем безкрай — не те ли притеснява, че на деветдесет и девет цяло и девет процента от населението въобще не му пука?
— Не му какво? — каза Чарлз.
— Не му пука. Означава, че изобщо не го е грижа.
— Искаш да кажеш, че не му пука на оная работа.
— Така ли? — каза Робин със смях. — Аз си мислех, че изразът е „пука ми на черупката“. Трябваше да се сетя, че „оная работа“ звучи по-поетично според теорията на Якобсон … Нищо чудно, че Вик Уилкокс изглеждаше стреснат оня ден, когато му го казах.
— От него ли го чу за първи път?
— Сигурно. Макар че той всъщност не използва такъв език. Той е един вид пуританин.
— Моралът на протестантите.
— Точно така … Хей, забравих за какво говорех.
— Говореше, че те не си падат много по постструктурализъм, там в завода. Не е за учудване, нали?
— Но това не те ли тревожи поне малко? Това, че повечето хора не им … не се интересуват от нещата, които значат много за нас?
— Не, защо?
— Ами, когато Уилкокс започне да ме напада, че хуманитарните научни степени са пропилени пари …
— Често ли го прави?
— О, да, с него постоянно спорим … И когато той говори, аз усещам, че аргументите, с които разполагам, вече не тежат дори пред мен, като например поддържането на културните традиции или подобряване комуникативните умения на студентите — аргументи, които старомодни хора като Филип Суолоу поднасят с повод и без повод. Защото, ако аз кажа, че преподавам на студентите неща, като постоянното приплъзване на означеното под означаващото или начина, по който всеки текст неизбежно подрива собствената си заявка за носителство на определен смисъл, той ще се изсмее в лицето ми.