— Не можеш да обясняваш постструктурализма на човек, който си няма понятие дори от традиционен хуманизъм.
— Именно. Но това не ни ли поставя в твърде маргинална позиция?
Настъпи тишина, през което време Чарлз обмисляше въпроса.
— Маргинален включва в себе си наличието на център — каза най-сетне той. — Но идеята за център е точно онова, което постструктурализмът поставя под въпрос. Подхвърли на хора като Уилкокс или Суолоу идеята за център и те ще предявят права над него, ще сведат всичко, което вършат, до него. Покажи им обаче, че това е илюзия, заблуда, и тяхната позиция ще рухне. Живеем в децентрализирана вселена.
— Знам — каза Робин. — Но кой плаща?
— Кой плаща?! — повтори Чарлз неразбиращо.
— Уилкокс винаги пита: „Кой плаща?“. „Няма безплатен обяд“. Няма да се учудя, ако каже, че няма и безплатен семинар по деконструкция. Защо обществото ще плаща, само за да му кажат, че хората не мислят това, което казват, или че казват не това, което мислят?
— Защото е вярно.
— Мисля, че не съществуваше истина в абсолютния смисъл.
— Не в абсолютния смисъл, не. — Чарлз изглеждаше раздразнен. — На чия страна си ти, Робин?
— Просто се опитвам да изслушам и другата страна.
— Всъщност не ни плащат чак толкова много — каза Чарлз и продължи да чете книгата си.
Робин погледна заглавието и го прочете на глас:
— „Финансовата революция“! За какво по дяволите четеш това?
— Казах ти, че смятам да напиша статия за живота на борсата.
— Наистина ли? Не вярвах, че говориш сериозно за това. Не е ли ужасно скучно?
— Не, всъщност даже е интересно.
— Ще ходиш ли да гледаш как работи Деби?
— Може — Чарлз се усмихна по неговия котешки начин. — Защо и аз да не стана силует?
— Никога не съм и помисляла, че може да се интересуваш от бизнес.
— Това не е бизнес — каза Чарлз и потупа книгата. — Не става дума за покупка или продажба на истински стоки. Всичко се извършва на хартия или на компютърен екран. Абстрактно. Има си собствен, направо съблазнителен, професионален жаргон — арбитражор, отсрочено бъдеще, плаващо ниво. Като литературната теория е.
„Прингълс“ определено беше бизнес, занимаващ се с истински стоки и ръководенето му ни най-малко не приличаше на литературна теория, но понякога на Робин й се струваше, че Вик Уилкокс и неговите подчинени се намират в отношения, подобни на преподавател към студенти. Макар че тя рядко схващаше подробностите по машиностроене и счетоводство, с които боравеше той по време на събранията с персонала, и макар че тези събрания често й бяха скучни и я изморяваха, тя разбираше, че той се опитва да обучава другите мъже, уговаряше ги, втълпяваше им да гледат на завода по нов начин. Той щеше да се изненада, ако му го кажеше, но методът му беше сократовски: той караше другите директори и мениджърите от средно равнище, а дори и бригадирите да определят сами проблемите, сами да достигат до начините за решението им, които той вече е набелязал. Той вършеше това така умело, че понякога й се налагаше да потиска възхищението си, като си напомня, че всичко се ръководи от мотива за печалбата и че извън стените на покрития с мокет кабинет на Вик Уилкокс е заводът, пълен с мъже и жени, които изпълняват опасни, унижаващи и досадно монотонни задачи, хора, които бяха само едни зъбни колелца в машината на неговата велика стратегия. Той беше изкусен тиранин и все пак тиранин. Нещо повече, той не показваше дължимия респект към нейните собствени професионални умения.
Типичен пример за това беше яростният спор, който те проведоха относно рекламата на цигарите „Силк Кът“. Те се връщаха с колата му от посещение на леярната в Дърби, която беше пред затваряне и продаваше един автоматичен сърцевик, от който Уилкокс се интересуваше, но се оказа, че той е твърде остарял за целите му. На всеки няколко мили минаваха покрай един и същ огромен плакат върху крайпътната ограда — фотографско изображение на разгъващ се на вълнички пурпурен копринен плат, в който имаше един-единствен срез, като направен с бръснарско ножче. Рекламата нямаше думи, само предупреждението на Министерството на здравеопазването за опасността от пушенето. Този вездесъщ образ, пробляскващ през равни интервали, едновременно дразнеше и интригуваше Робин и тя започна да прави семиотичен анализ на дълбоката структура, скрита зад привидно невинната повърхност.
На пръв поглед изглеждаше като някаква загадка. В смисъл, че за да бъде декодирана рекламата, човек трябваше да е чувал за марката цигари, наречена „Силк Кът“5. Плакатът иконично представяше липсващото име, нещо като ребус. Но иконата също беше метафора. Съблазнително пробляскващите извивки на коприната и самата й мекота очевидно символизираха женското тяло, а елиптичния срез, подчертан от по-светъл цвят около него, представляваше още по-очевидно вагината. По такъв начин рекламата апелираше и към чувствените, и към садистичните импулси — желанието за обезобразяване при проникване в женското тяло.