Вик излиза от жилищната зона около университета и се влива в движението, мудно напредващо по „Лондон Роуд“ към центъра на града. Това е най-бавната част от сутрешното му пътуване, но ягуарът, автоматично свел шума на двигателя до шепот, се справя с напрежението. Вик избира касета и я пъха в отвора на стереото си с четири тонколони. Гласът на Карли Саймън изпълва вътрешността на колата. Музикалният вкус на Вик е ограничен и силно пристрастен. Той обича женски вокал, бавно темпо, богати аранжименти на мелодични песни в джазов стил. Карли Саймън, Дъсти Спрингфилд, Роберта Флак, Диона Уоруик, Даяна Рос, Ранди Кроуфорд и, напоследък, Сейд и Дженифър Ръш. Нежните извивки на тези гласове, сладки или леко дрезгави, стенещи и нашепващи за радостите и разочарованията на женската любов, облекчава напрежението на нервите му и отпуска мускулите на крайниците му. Разбира се, той не би и помислил да пусне някоя от тези ленти на касетофона у дома, за да не му се присмеят децата. Това си е негово лично забавление, нещо като музикална мастурбация, неотменна част от ритуала по пътуване за работа. Той обаче не може да се отдаде напълно на музиката, защото същевременно е принуден да чете на задните стъкла на другите коли грозни напомняния за една по-примитивна сексуалност. СКИОРИТЕ ГО ПРАВЯТ НА КРАКА. ФЕРМЕРИТЕ ГО ПРАВЯТ ОБУТИ. НАДУЙ КЛАКСОНА, АКО СИ ГО ПРАВИЛ СНОЩИ! Го, го, го. Вик стисва кормилото до побеляване на кокалчетата си. Защо трябва почтени хора да търпят тази мръсотия? Нужни са закони против това.
Сега Вик достига последния светофар, след който системата от тунели и надлези ще го пренесе без прекъсвания през центъра на града. Червена тойота се изравнява с него, после сантиметър по сантиметър го изпреварва. Собственикът й натиска здраво амбреажа — очевидно има намерение бързо да се измъкне. Светлината става кехлибарена и тойотата се юрва напред, разкривайки, не е трудно за досещане, надпис на задното стъкло: ДЕЛТАПЛАНЕРИСТИТЕ ГО ПРАВЯТ ВЪВ ВЪЗДУХА. Вик чинно изчаква зелената светлина, след което яко натиска педала за газта. Ягуарът дръпва напред, за две секунди догонва тойотата и я подминава без никакво усилие, а в същия миг, по щастливо съвпадение, гласът на Карли Саймън достига пронизващо крешчендо. Вик поглежда в огледалото за обратно виждане и иронично се подсмихва. Да му е за урок, дето си е купил японска кола.
Всъщност, едва ли. Вик много добре разбира колко безсмислена е неговата малка победа — огромен жаден 5,3-литров двигател изправен срещу икономичния 1,8-литров на тойотата. Но по дяволите здравия разум, сега е момент за отпускане, времето на движение без усилие между дома и работата, потънал в кожената седалка, изолиран от шума и пушеците на града в комфортната кабина с матови стъкла и чувствена музика. Дългият нос на колата се мушва в първия тунел. Навътре-навън, надолу-нагоре. Вик пронизва тунелите, сменя платната, свива към дълга покрита рампа, която води към магистрала с шест платна, стоварена като гигантска ръка върху задните улички на неговото детство. Всяка сутрин Вик шофира над потъналия двор на бабината си къща и минава покрай комина на другата, в която той самият израсна и където овдовелият му баща все още упорства да живее въпреки всички опити на Вик да го премести — като моряк, стиснал мачтата на потъващ кораб — блъскан, оглушаван и задавян от гърмящия порой коли на петнадесет метра от прозореца на спалнята му.
Вик се качва на магистралата, отиваща в северозападна посока, и следващите няколко мили дава пълна свобода на ягуара да се движи гладко по вътрешното платно с 90 мили в час, като само следи в огледалото за някой полицай, макар че те рядко си правят труда да спират коли в часа-пик — не по-малко загрижени да поддържат движението в ред. От дясно и отляво се простира познат пейзаж, толкова познат, че той дори не го забелязва — редица от къщи и фабрики, складове и бараки, ж. п. линии и канали, купчини метален скраб и камари потрошени коли, струпани контейнери и автомобилни паркове, охладителни кули и газометри. Едноцветен пейзаж — сив под ниското сиво небе с неясно очертан хоризонт.