— Да, знам. Това, което обаче не ми каза, е че „драга“ е метонимия, а „свод“ — метафора.
Вик изсумтя.
— Какво значение има това?
— Въпрос на разбиране как работи езикът. Мислех, че се интересуваш от това, как работят нещата.
— Не виждам какво общо има това с цигарите.
— В случая с плаката на „Силк Кът“, изображението означава по метафоричен начин женското тяло: разрезът в коприната е подобен на вагина …
Вик трепна при тази дума:
— Ти си мислиш така.
— Всички цепнатини, празни пространства, дупки и гънки представляват женски гениталии.
— Докажи го!
— Фройд го е доказал с успешното си тълкуване на сънища — каза Робин. — Но рекламите на „Марлборо“ не използват метафори. Всъщност може би затова ги пушиш.
— Какво искаш да кажеш? — каза подозрително той.
— Ти нямаш слабост към метафоричното виждане на нещата. За тебе цигарата е просто цигара.
— Така си е.
— Рекламата на „Марлборо“ не разрушава тази наивна вяра в стабилността на означаваното. Вместо това, връзката е метонимична — напълно изопачена, разбира се, но направена да изглежда реална — между пушенето точно на тази марка и здравословния, героичен живот на открито на каубоя. Като купуваш цигарите, все едно купуваш начина на живот или фантазията, че живееш такъв живот.
— Глупости! — каза Уилкокс. — Аз мразя живота на открито. Даже ме е страх да изляза на поле с крава насред него.
— Добре тогава, може би ти допада усамотението на каубоя от рекламата. Независим, разчитащ само на себе си истински мъжага.
— Ташаци на рояци! — каза Уилкокс, което беше неочаквано груб език от негова страна.
— Ташаци … виж, това е интересен израз … — замисли се Робин.
— О, не! — изпъшка той.
— Когато одобрително кажем за даден мъж, че е „надарен“, визирайки половите му органи, това е метонимия, докато приказки като тази преди малко са нещо като метафора. Метонимията придава стойност на тестикулите, а метафората ги използва, за да понижи стойността им.
— Не ми се слуша повече — каза Вик. — Имаш ли нещо против да запаля? Просто една най-обикновена цигара?
— Ако ми пуснеш Радио Три — каза Робин.
Върнаха се в „Прингълс“ късно вечерта. Реното на Робин стоеше самичко и окаяно в средата на пустия паркинг. Уилкокс спря до него.
— Благодаря — каза Робин. Тя се опита да отвори вратата, но централната заключваща система й попречи. Уилкокс натисна някакъв бутон и всички ключалки се отключиха изведнъж.
— Мразя да го използвам — каза Робин. — Това е мечтата на изнасилвача.
— Мозъкът ти е изнасилен — каза Уилкокс. И добави, без да я гледа: — Заповядай на обяд в неделя.
Поканата дойде така неочаквано и толкова безцеремонно, че тя се зачуди дали е чула правилно. Но следващите му думи потвърдиха, че не греши.
— Нищо специално — каза той. — У дома, със семейството.
Прииска й се да попита „Защо?“, но щеше да прозвучи ужасно грубо. Тя се бе примирила с това, че жертва един ден от седмицата като силует на Уилкокс, но не й се искаше да жертва и част от безценния си уикенд. Нито пък Чарлз би пожелал.
— За съжаление, имам уговорка с един човек за този уикенд — каза тя.
— Следващата неделя тогава.
— Той идва през повечето уикенди — каза Робин.
Уилкокс изглеждаше объркан, но след миг колебание каза:
— Тогава доведи и него.
На което Робин нямаше какво друго да каже, освен:
— Добре. Много благодаря.
Вик влезе в административния блок. Масивната вътрешна дървена врата беше заключена, заключени бяха и летящите стъклени врати. Само лампата на охраната слабо осветяваше приемната, от което тя изглеждаше по-занемарена от всякога. Служебният персонал, в това число и Шърли, си бяха заминали. Както явно и другите директори.
Той обичаше да бъде сам в сградата. Така се работеше най-добре. Но тази вечер нещо не му се работеше. Влезе в кабинета си, без да светва лампите, като се ориентираше по светлината от паркинга, преминаваща през щорите. Преметна сакото си на облегалката на въртящия се стол, но вместо да седне на писалището си, се излегна в един от фотьойлите.
Разбира се, няма как да няма приятел, по-точно любовник — такава привлекателна, модерна, млада жена като Робин Пенроуз, нали? То се подразбираше. Защо тогава е изненадан, защо е … разочарован, че тя споменава мъж, който идва при нея през уикендите? Тя не може да е девствена, за бога, не и тя, която говореше за пениси и вагини без ни най-малко смущение; нито пък е лесбийка, въпреки късата коса. Но в нея имаше нещо, различно от другите жени, които той познаваше — Марджъри, Сандра, Шърли и нейната Трейси. Дрехите, например. Докато те се обличаха (или, в случая с Трейси — събличаха) по начин, който сякаш говореше: „Погледнете ме, харесвайте ме, желайте ме, оженете се за мен!“, Робин Пенроуз се обличаше като за свое собствено удоволствие и удобство. Стилно при това — не като жените-еманципистки с техните безформени дънкови облекла — но същевременно без никакъв намек за кокетство. Тя не си оправяше непрекъснато полата, нито си приглаждаше косата, нито хвърляше бързи погледи към отражението си във всяка срещната витрина. Гледаше мъжете право в очите и на него това му харесваше. Беше уверена — понякога арогантна — но никога суетна. Той не беше срещал толкова независима жена и си мислеше за нея като за нещо изключително и — колкото и да е смешно, винаги, когато мислеше за нея, в съзнанието му се въртеше една дума — целомъдрена.