Събуди се от мъчително усещане, че е направил ужасна грешка някъде, и почти веднага си спомни какво беше то: поканата за обяд към Робин Пенроуз за следващата неделя. Отначало си помисли, че е в леглото и часът е пет сутринта, но дрехите му и позата в креслото скоро му напомниха къде е. Той се понадигна вдървено и се прозина. Погледна часовника си, като натисна бутона за осветяване на циферблата. Девет и двадесет и три. Спал е близо два часа. Марджъри сигурно се чуди къде ли е. Най-добре да й се обади.
Като се изправи на крака и тръгна към бюрото, странен, приглушен звук прикова вниманието му. Беше много слаб, но той имаше остър слух, а и в сградата беше съвсем тихо. Май че идваше от кабинета на Шърли. Все още по чорапи, той крадешком се придвижи по застлания под в посока към шума. Кабинетът на Шърли беше празен и тъмен, с изключение на осветлението, проникващо през щорите откъм паркинга. Шумът обаче се чуваше по-добре оттук. В него нямаше нищо зловещо, но Вик беше любопитен да определи от какво е. Може би някой от директорите беше останал до късно да поработи. Или беше мъжът от охраната, макар че той обикновено обикаляше сградата отвън, пък и защо ли той ще си говори сам и ще пъшка? Защото такъв беше шумът — неразбираема човешка реч или някакво пъшкане, като от болка или …
Внезапно той разбра от какво беше шумът и откъде идваше — от приемната, от другата страна на преградната стена с блажно боядисаните прозорчета. Погледът му литна към изчегъртаното място за шпиониране, което слабо просветваше. Тихо и полека той постави стол до шкафа за папки точно под шпионката. Докато правеше това, си спомни как беше гледал скришно към Робин Пенроуз при първото й посещение и сега внезапно го прониза болезнено угризение на съвестта. Той разбра защо я асоциираше с картината от галерията на Рамидж: той самият беше любопитният нахалник от предния план. Помисли си дали пък не сънува и дали, ако долепи око до дупчицата няма да види Робин Пенроуз, облечена като класическа богиня в надиплена роба, хлъзгаща се над мраморните й крайници, вперила гневен поглед в него?
Това което действително видя на мътната светлина от сигналното осветление, беше Брайън Евърторп в любовна поза с Шърли върху канапето на приемната. Макар че лицето му не се виждаше, а широкият задник, мърдащ нагоре-надолу като бутало под полите на ризата му между разтворените крака на Шърли можеше да принадлежи на всеки друг, той го разпозна по бакенбардите и плешивината на върха на главата. Затова пък лицето на Шърли се виждаше ясно. Очите й бяха затворени, а устата — отворена във формата на тъмно червено О. Именно Шърли произвеждаше шума, който Вик беше чул. Той се спусна от шкафа внимателно долу, влезе обратно в кабинета си и затвори свързващите врати. Седна в креслото и запуши ушите си.
Това не беше сън, но следващите няколко дни Вик ходеше като насън. Марджъри му направи забележка, че е по-разсеян отвсякога. Шърли също, а той не посмя да я погледне в очите, като я видя да влиза в кабинета му на сутринта, след като я беше гледал да прави любов с Брайън Евърторп. Сега много от нещата дойдоха на мястото си, много загадки се разплетоха: защо например Брайън Евърторп винаги знаеше толкова много и съвсем навреме какво става в „Прингълс“ и защо беше толкова загрижен за кариерата на Трейси като модел. Нямаше как да знае от колко време продължава връзката им, но в поведението на Шърли от доста време имаше нещо щастливо отнесено, което предполагаше, че не за първи път Брайън Евърторп беше с нея върху канапето в приемната. Като го правеха тук, те се излагаха на изключителен риск, макар че, като си помисли човек, ако сградата е празна и вътрешната входна врата — заключена, нямаше кой друг да ги смути, освен охраната, но Евърторп несъмнено го беше подкупил. Сигурно са влезли през задната врата след ресторант или кръчма, докато Вик е спял в кабинета си, или пък са се задържали в кабинета на Евърторп, докато всички други са заминали. Причината да предпочетат приемната пред кабинета на Евърторп е най-вероятно канапето. Или по-голямата опасност да бъдат открити там, която внасяше допълнителна възбуда в интригата им.
Имаше усещането, че е застанал на ръба на пропастта, криеща загадките на човешкото поведение, където никога не се бе спускал, и размишляваше за тях със смесени чувства. Не одобряваше това, което Шърли и Евърторп правеха. Той никога не си бе позволявал изневяра с омъжена жена, особено на работното място. Беше в правото си да изпитва възмущението на праведник от тяхното мърсуване и да търси начин, след като е научил, да се отърве и от двамата. И все пак не му се искаше. Истината беше, че се срамуваше от собствената си роля в епизода. Не можеше да каже на никого, включително на провинилите се, какво беше видял с очите си, без да предизвика абсурдната и унизителна картина, представяща самия него в тъмното, по чорапи, качил се на шкафа с папките, съсредоточено взрян в миниатюрната пролука на преградната стена. А освен това имаше още едно съображение, още по-болезнено. Въпреки факта, че те изобщо не бяха блестяща любовна двойка, Брайън Евърторп — дебел и плешив, Шърли — прехвърлила най-добрите си години, с двойна брадичка и боядисана коса; въпреки неуместната обстановка и лишения от достойнство полуразсъблечен вид, в който се любеха — панталоните и слипа на Евърторп небрежно метнати върху масата и съседните столове, заедно с бикините и чорапогащите на Шърли, сред броеве „Машиностроенето днес“, въпреки всичко това, не можеше да се отрече, че бяха обзети от истинска страст. Това беше страст, каквато Вик не беше изпитвал от много време и се съмняваше, че Марджъри изобщо някога беше изпитвала. Със сигурност можеше да се каже поне, че любовният акт никога не беше изтръгвал от Марджъри виковете от удоволствие, които достигнаха до ушите му през преградната стена и през пространството на двата кабинета през онази нощ. Вик никога не си бе представял, че може за нещо да завиди на Брайън Евърторп, но сега всъщност му завиждаше. Завиждаше му за пълнокръвното ебане със страстна жена и за виковете с цяло гърло, които тази издаваше, докато лежеше под него. Това беше нещо като поражение, и с горчивия вкус от него в устата си, той нямаше смелост да търси възмездие от Брайън Евърторп. Вик повече не отвори и дума пред Стюърт Бакстър за освобождаването на Евърторп.