Сцената в приемната отново и отново се превърташе в главата му като филм — не като някоя от внимателно режисираните и меко фокусирани стайни сцени, които могат да се видят по телевизията в нощните часове, а по-скоро като пийп-шоу от мръсен вертеп в Сохо, където отиваш, обзет от похотливо любопитство и пъхаш 50 пенита в автомата, за да поддържаш в движение трепкащите образи на мятащи се тела. Отново и отново виждаше мърдащите нагоре-надолу бутове на Брайън Евърторп, раздалечените бели колене на Шърли, червените й устни, закръглени в това О на удоволствието, дългите й нокти, забити в раменете на Евърторп така здраво, че Вик сякаш виждаше вдлъбнатините — макар че беше трудно в ретроспекция да различи това, което бе видял от това, което прегрялото му въображение реконструираше. Понякога се питаше дали пък не е сънувал, дали целият епизод не е фантазия, минала през главата му, докато е дремал в служебния фотьойл. Тайно направи оглед на канапето в приемната в търсене на потвърждаващи улики. Забеляза няколко петна, които можеха да бъдат както от сперма, така и от мляко с кафе, и откри едно черно къдраво влакно, което можеше да е както пубисен косъм, така и нишка от тапицерията, но любопитният поглед на една от служителките го накара да прекрати заниманието си.
Наближаващата неделя и заедно с нея обядът с нищо не успокояваха душевното му състояние. Той постоянно тормозеше Марджъри за менюто, като я молеше да сготви агнешки джолан вместо говеждо, защото агнешкото нямаше да пострада толкова, ако го прегореше, и я караше да посочи съвсем точно какви зеленчуци смята да сервира. Той изрази предпочитание към ябълков сладкиш за десерт вместо по-несигурния лимонов пай, който и без това беше вторият по честота десерт, приготвян от Марджъри. И настояваше да има ордьовър.
— Никога не сме започвали с ордьовър — каза Марджъри.
— Винаги има първи път.
— Какво ти става, Вик? Ще си помисли човек, че сме поканили кралицата.
— Стига, Марджъри. Ордьоврите са нещо съвсем обикновено.
— В ресторантите може и да са, но в къщи — не.
— В дома на Робин Пенроуз сигурно започват с ордьовър — каза Вик. Бас държа, че е така.
— Ако е толкова надута …
— Въобще не е надута.
— Нали не ти харесваше, между другото. Доста се оплакваше от нея.
— Това беше в началото. Започнахме зле.
— Значи вече ти харесва, така ли?
— Горе-долу. Нито ми харесва, нито не ми харесва.
— А защо тогава я покани на обяд? За какво да си създаваме толкова грижи?
Вик замълча за момент.
— Защото е интересна, затова — каза най-сетне той. — С нея можеш да проведеш интелигентен разговор. Мислех, че имаме нужда от промяна. Омръзнали са ми нашите неделни обеди с вечното боричкане на децата и с остроумията на баща ми за цените и … — Той се спря, за да не каже нещо обидно по адрес на уменията за разговор на Марджъри, и завърши сухо: — Мислех, че имаме нужда от промяна.