— Ама и ти си един — каза Сандра.
— Да, така е, чедо — каза г-н Уилкокс. — Ние на това му викахме „беж през задната врата“, когато бях малък. Защото …
— Знаем защо, татко, или поне се досещаме — прекъсна го Вик с извинителен поглед към Робин, но тя изглеждаше по-скоро развеселена от този разговор. Полека-лека той започна да се отпуска.
Благодарение на Робин обядът се оказа съвсем не такова минно поле, каквото се бе опасявал, че ще е. Вместо да говори само за себе си, а семейството да се чувства неудобно, тя ги накара да се отворят с въпроси за тях самите. Реймънд й разказа за групата си, Сандра разговаря с нея за прически, Гери — за компютърни игри, а баща му сподели с нея как той и майката на Вик се оженили с доход само тридесет и пет паунда на седмица и пак не се смятали бедни. Щом обаче старият се опиташе да мине към темата за „имигрантите“, Вик успяваше да го разсее с въпрос за цените от едно време. Само Марджъри не се поддаваше на уменията на Робин за лек разговор, като на всички нейни въпроси отвръщаше с едносрично измрънкване или неясна, разсеяна усмивка. Но Марджъри си беше такава. Винаги стоеше в сянка или в кухнята, когато имаха гости. Иначе храната беше наистина добре приготвена, с изключение на авокадото, което беше недозряло и доста жилаво.
На фона на гладко протеклия обяд единственият проблем възникна, когато Робин предложи да помогне за измиването на съдовете и Марджъри решително отказа. За кратко време волята на двете жени се сблъска, но накрая Вик прибегна към компромисно решение, като предложи да извърши сам операцията и повика децата на помощ. След това предложи кратка разходка, преди да се стъмни, но Марджъри се извини с това, че е много студено, Реймънд замина на репетиция с приятелите си, Сандра се сви пред телевизори с несесер за нокти и започна да си прави маникюра, докато гледаше „Ийст Енд“, а Гери се оправда с домашното си. Г-н Уилкокс се съгласи да излязат, но когато Вик се върна в хола след като привърши с миенето на съдовете, го намери заспал и леко похъркващ в един от фотьойлите. Вик не го събуди, нито положи усилия да убеди някого от семейството. Разходка с Робин насаме — точно на това тайно се беше надявал.
— Не знаех, че децата ти са толкова големи — каза тя, щом излязоха от къщата.
— Женени сме от двадесет и три години. Големият син се роди веднага. Марджъри беше доволна, че напуска работа.
— Какво работеше тя?
— Машинописка.
— А-ха.
— Марджъри не е интелектуалка — каза Вик, — както сигурно забеляза. Тя има само средно образование и то без право да следва.
— Това не я ли притеснява?
— Не. Но притеснява мен, понякога.
— Защо тогава не я насърчиш да изкара някой курс?
— Какъв? Марджъри? На нейните години? — Смехът му прокънтя в студения въздух, по-дрезгав, отколкото самият той бе възнамерявал.
— Не знам какъв точно. Има различни курсове, предназначени за възрастни. И Отвореният университет предлага курсове без приемни изпити.
— Марджъри няма да се справи — каза Вик.
— Само защото ти я караш да мисли така — каза Робин.
— Глупости! Марджъри е напълно доволна. Има хубава къща с баня „EN SUITE“ и четири тоалетни и достатъчно пари да си купува каквото поиска.
— Мисля, че това е невероятно високомерно, настойническо отношение към собствената ти жена — каза Робин Пенроуз.
Те повървяха известно време, без да говорят, докато Вик обмисляше как да отвърне на този упрек. Реши да го отмине с мълчание.
Поведе Робин по един безцелен маршрут из тихите улици на жилищния квартал. Беше студен, мъглив следобед с ниско, червено слънце, проблясващо между клоните на голите дървета. Срещнаха само няколко души: самотен бегач, двойка с куче и някакви африкански студенти с безутешен вид, които чакаха на една автобусна спирка. На всяка пресечка имаше по някой съборен на земята уличен стълб с изтърбушени жици — маркировка, указваща, че оттук през нощта са минали хулигани.
— Не Марджъри, а децата трябва да мислят за придобиване на някаква квалификация — каза Вик. — Реймънд прекъсна следването си миналата година. Провали се на изпитите още първата година, не можа да си вземе и поправките.
— Той какво следваше?
— Електроинженерство. Умен е, но не сяда да учи. А Сандра направо казва, че не иска да кандидатства. Иска да бъде фризьорка или по-точно „стилистка“, както се казвало сега.
— Разбира се, косата е много важен елемент от съвременната култура — каза замислено Робин. — Един вид самоизразяване. Почти нова форма на изкуство.
— Но това не е сериозна работа! Ти не би се занимавала с това, нали?
— Има много неща, с които не бих се занимавала. Не бих работила в завод, не бих стояла само у дома да домакинствам. Като си помисля за живота на повечето хора, особено за живота на жените, просто не знам как го понасят.