— Все някой трябва да върши и тези работи — каза Вик.
— Точно това е толкова потискащо.
— Но Сандра може да се занимава с нещо друго. Иска ми се да поговориш с нея за университета.
— Мислиш ли, че ще ме чуе?
— Тя изобщо не ще да чуе мен, а Марджъри не се интересува. Ти си по-близо до възрастта й. Тя ще се вслуша в един съвет от тебе.
— А тя знае ли, че може би ще остана без работа следващата година? — попита Робин. — Няма да е голяма реклама за академични занимания, нали? Тя сигурно ще изкарва повече пари като фризьорка.
— Парите не са … — Вик изведнъж млъкна.
— Всичко? — довърши Робин изречението му с дяволит поглед. — Никога не съм очаквала да чуя това от теб.
— Исках да кажа, че Сандра не разбира от пари — излъга той. — Никое от децата ми не е наясно с парите. Мислят си, че те идват от банката, както водата от крана на мивката или поне биха идвали така, ако стиснатият им стар баща не си държеше пръста на чучура.
— Проблемът е, че ги получават много лесно. Никога не им се е налагало да си изкарват прехраната. Получават всичко наготово.
— Точно така! — съгласи се Вик прекалено въодушевено, малко преди да разбере от изражението й, че тя го пародира — но вече бе късно. — Ами пък не е ли вярно? — каза той заядливо.
Неусетно бяха стигнали до красиво оформения парк пред университетските общежития и Робин предложи да влязат през портала и да се разходят край езерото.
— Не е ли частна собственост? — каза Вик.
— Не се безпокой, аз знам паролата — каза тя пак на шега. — Не, разбира се, че не е. Всеки може да влезе.
В зимния здрач дългите сгради, залети от червеникавия залез, изглеждаха като големи лайнери на котва, а осветените им прозорци се отразяваха в езерната повърхност. Група млади хора в анцузи подмятаха пластмасова чинийка насам-натам и викаха имената си, като хвърляха. Момче и момиче стояха на дървения мост и хвърляха хляб на ято пляскащи и подхвърчащи патици и канадски гъски.
— Обичам това място — каза Робин. — То е едно от малкото сполучливи архитектурни решения на университета.
— Много е хубаво — съгласи се Вик. — Прекалено хубаво за студенти, ако питаш мен. Не ми е ясно защо е трябвало да бъдат построени тези масивни сгради с вид на тризвездни хотели.
— Нали студентите трябва да живеят някъде?
— Повечето от тях могат да живеят по домовете си и да пътуват до университета. Както правех аз.
— Но напускането на дома е част от изживяването, свързвано с началото на студентския живот.
— Доста скъпа част при това — каза Вик. — С тези пари можеше да се построи цяла нова политехника.
— Но политехниките са толкова неприятни места — каза Робин. — Веднъж ходих на интервю в една от тях. Приличаше повече на достроено училище, отколкото на университет.
— Обаче евтино.
— Евтино и отблъскващо.
— Изненадан съм, че защитаваш тази елитна обстановка, като имам предвид левите ти принципи. — Той посочи с ръка към красивите сгради, гладко окосените тревисти площи, изкуственото езеро. — Защо трябва моите работници да плащат данъци? За да поддържат стила на живот, с който младите от средната класа са свикнали?
— Университетите са отворени за всички — каза Робин.
— На теория. Но тези всичките коли на паркинга ей-там — те на кого принадлежат?
— На студентите — съгласи се Робин. — Вярно е, че приемът ни е предимно от средната класа. Но парите не са решаващи. Преподаването е безплатно. Има стипендии за тези, които се нуждаят. Това, което трябва да направим, е да мотивираме повече деца от работническите среди да следват.
— И да изритате средната класа, за да им направите място?
— Не, да осигурим още места.
— И още общежития с паркове, изкуствени езера и патици в тях?
— Защо не? — каза Робин предизвикателно. — Те подобряват околната среда. По-добре такива общежития, отколкото още един квартал за заможни чиновници с прозорци в стил „Крал Джордж“ — или може би сега на мода е стилът „Крал Чарлз“? Университетите са катедралите на съвременния свят. Съществуването им не би трябвало да се оправдава с утилитарни критерии. Проблемът е, че обикновените хора не разбират за какво служат те, а университетите не си правят труда да им обяснят. Веднъж годишно предлагаме „отворен ден“. Всъщност всеки ден трябва да е отворен. Дворът на университета е като гробище през уикенда и през ваканциите. Той трябва да гъмжи от местни хора, които карат курсове, ползват библиотеките или лабораториите, идват да чуят лекция, концерт, да използват Спортния център — всичко. — Тя протегна ръцете си напред в широк жест, зачервена и развълнувана от собствените си видения. — Трябва да се отървем от охраната и бариерите на портала и да пуснем хората вътре.