— Хубава идея — каза Вик. — Но няма да мине много време и по стените ще се появят драсканици, тоалетните ще бъдат изпочупени и замърсени, а бунзеновите горелки — свити една по една.
Робин свали ръцете си.
— Кой мисли елитарно сега?
— Просто съм реалист. Дай на хората политехники без много украси. А не имитации на Оксфорд.
— Това е невероятно високомерно, презрително отношение.
— Живеем в епоха на масово хулиганство. Всичко, което не разбират или което не е защитено, хулиганите го съсипват. Не видя ли стълбовете по пътя насам?
— Безработицата е виновна — каза Робин. — Тачър създаде една отчуждена суб-класа и сега нейното негодувание избива в престъпления и вандализъм. Не бива да ги виниш.
— И ти ще ги обвиниш, ако те нападнат, както се прибираш в къщи довечера — каза Вик.
— Това е чисто емотивен аргумент — каза Робин. — Но ти разбира се поддържаш Тачър, нали?
— Уважавам я — каза Вик. — Уважавам всеки куражлия.
— Дори след като унищожи промишлеността наоколо?
— Тя е срещу практиката да се назначават прекалено много хора на работа. Малко попрекали наистина, но трябваше да го направи. Впрочем, баща ми може да ти каже, че през тридесетте тук е имало по-голяма безработица и много по-голяма бедност, но тогава младите не са пребивали пенсионери, нито са изнасилвали възрастни жени, както сега. Хората не са събаряли пътни знаци и не са разбивали телефонни будки просто така, за удоволствие. Нещо стана с тази държава. Не знам защо и точно кога се случи, но някъде по пътя много от основните разбирания за приличие изчезнаха, като например уважението към чуждата собственост, уважението към възрастните хора, уважението към жените …
— В стария кодекс от норми е имало много двуличие — каза Робин.
— Може би. Но понякога и двуличието помага.
— Порокът в служба на добродетелта?
— Какво?
— Някой беше казал, че двуличието е данъкът, който порокът плаща на добродетелта. Ларошфуко, струва ми се.
— Който и да е бил, имал е акъл в главата си.
— Може би го отдаваш на залеза на религията? — каза Робин с леко снизходителна усмивка.
— Може би — каза Вик. — Вашите университети може да са катедралите на съвременния свят, но в тях преподавате ли моралност?
Робин Пенроуз се замисли за миг.
— Не точно като такава.
Като по даден знак, църковна камбана заби плачевно в далечината.
— Ходиш ли на църква? — попита тя.
— Аз ли? Не. Освен при случай — за сватба, погребение, кръщаване. А ти?
— Не съм стъпвала, откакто завърших училище. В училище бях доста набожна. Прекалено. Така беше, докато не открих секса. Мисля, че религията има същото предназначение — нещо много лично, интимно и някак интензивно. А вярваш ли в Бог?
— Какво? О, не знам. Да, предполагам, че вярвам, по някакъв неясен начин. — Вик, разсеян от небрежното споменаване за откриването на секса от страна на Робин, не беше в състояние да съсредоточи мисълта си върху теологични въпроси. Колко ли любовници е имала, попита се той. — А ти?
— Не в патриархалния Бог от библията. В Америка има някои доста интересни теолози-феминистки, които преосмислят Бог като женско същество, но те разбира се не могат да се освободят от целия този метафизически багаж на християнството. По принцип може да се каже, че аз вярвам в Бог като най-висше свободно означаващо.
— Харесва ми — каза Вик, — макар че не знам какво означава.
Робин се засмя:
— Извинявай.
Но Вик не се обиждаше от неразбираемата й терминология. Това, че тя несъзнателно я използва в разговора си с него, докато с останалите от семейството беше разговаряла на нормален английски език, за него беше нещо като комплимент.
Когато се върнаха, Робин отказа да свали палтото си и да остане за чашка чай.
— Трябва да се прибирам — каза тя. — Имам много работа.
— И в неделя ли? — протестира г-н Уилкокс.
— За съжаление да. Есета за проверяване. Винаги изоставам. Благодаря за прекрасния обяд — каза тя към Марджъри, която й отвърна с блудкава усмивка в знак на признателност. — Сандра, баща ти иска да поговоря с теб за предимствата на университетското образование.
— А, така ли? — каза Сандра и направи гримаса.
— Може да дойдеш някой ден в университета да се видим.
— Добре — каза Сандра и сви рамене. — Може.
На Вик му се прищя да шамароса дъщеря си или да я дръпне за косите или да я шляпне по дупето — май най-добре и трите наведнъж.