— Кажи благодаря, Сандра — каза той.
Вик изпрати Робин до колата й.
— Извинявам се за поведението на дъщеря ми — каза той. — То е в духа на хулиганските тенденции.
Робин отказа да коментира темата и се засмя.
— До сряда значи — каза Вик.
— Ако всичко е наред — каза тя и влезе в колата.
Вик се върна в хола. Баща му беше сам в стаята и жадно сърбаше горещ чай от чинийката.
— Хубавица е това момиче — отбеляза той. — Как се казваше? Робин? Това не е ли мъжко име?
— Може да бъде и женско. Пише се различно.
— А-ха. И косата си носи по мъжки. Да не е една от … ония, знаеш ги, де?
— Не е, татко. Тя има приятел, но той не можа да дойде днес.
— Помислих си, че като е професор в университета …
— Асистент.
— Да, де. Там ги има всякакви, на такива места.
— Какво знаеш за университетите, татко? — попита Вик развеселен.
— Гледам филми по телевизията. Разни откачалки, всеки луд по своему.
— Не трябва да вярваш на всичко, което гледаш по телевизията, татко.
— Е, да, прав си, синко — каза г-н Уилкокс.
Като влезе в стаята си, Робин се обади на Чарлз.
— Как си? — каза тя.
Той каза, че е добре.
— Как е настинката? — каза тя.
— Не се е развила, каза той.
— Негодник! — каза Робин — Ти сигурно се престори на болен, за да се отървеш от обяда с Уилкокс.
— Как мина? — попита Чарлз, без да отрича обвинението.
— Много добре. Щеше да ти е страшно отегчително.
— Но на тебе не ти беше?
— За мене беше интересно да видя Уилкокс в домашна обстановка.
— Каква къща има?
— Луксозна. Ужасяващ вкус. В хола са сложили онази репродукция на чернокожото момиче със зеленикавия цвят на лицето. А камината е невероятна. Един вид селска каменна камина, много шарена, висока чак до тавана с най-различни нишички за украшения по нея. Само като я погледнеш, ти иде да вържеш едно въже на кръста си и да започнеш да я изкачваш. Разбира се, те имат и една от онези газови печки, „TROMPE L’OEIL“, с вечно горящите пънове, плюс това, няма да повярваш, комплект старинни маши за огън от месинг. Като в картина на Магрит.
Тя се почувства леко засрамена от себе си, че говори по този високомерен начин, но нещо я възпираше да каже на Чарлз за доста интересния разговор, който беше имала с Вик по време на разходката. Беше й по-лесно да го забавлява със смешни домашни картини от живота на местната буржоазия.
— А-а, и имат четири тоалетни — добави тя.
— Колко ли често ходят в тях? — изхихика Чарлз от другия край на линията.
— Това за четирите тоалетни ми го прошепна дядото, като сценична реплика към публиката. Той е малко расист, но иначе е много сладък.
— А останалите от семейството?
— Ами, от госпожата не можах да чуя почти нищо. Тя изглеждаше уплашена от мен.
— Е, ти си страшничка, Робин.
— Глупости.
— Искам да кажа за жените, които не са интелектуалки. Говори ли им за литературна теория?
— Разбира се, че не, за каква ме смяташ? Говорих със всеки за неговите интереси, но не можах да открия нейните интереси какви са. Може би няма никакви. Изглеждаше ми като класическа угнетена домакиня, останала без работа с порастването на децата. Цялата сцена беше като комедия на ситуациите. Големият син видимо още не е преодолял едиповия си комплекс, вече двадесет и две годишен, а Уилкокс потискаше кръвосмесителните си импулси към дъщеря си, което се изразяваше в непрекъснати натяквания по неин адрес.
— Ти обясни ли му това?
— Шегуваш ли се?
— Заяждам се — каза Чарлз.
— Всъщност, казах му, че потиска жена си.
— И той как го прие?
— Мислех, че ще излезе от равновесие, но той остана спокоен.
— Ех, Робин — въздъхна Чарлз по телефонната линия от Ипсуич. — Да имах твоята сила да убеждаваш.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти си родена за преподавател. Където отидеш, казваш на хората в какво грешат, а те вместо да негодуват, са ти благодарни.
— Не съм сигурна, че Вик Уилкокс ми беше благодарен — каза Робин. Тя кихна внезапно и силно. — Проклятие, ти може да нямаш настинка, но аз май имам.
Когато Робин Пенроуз не се появи в уречения час следващата сряда, Вик се изненада от себе си за това, колко е обезпокоен от отсъствието й. Не можеше да се концентрира по време на заседанието с персонала от пласмента и финансовият директор няколко пъти поправи погрешно цитирани от него цифри за най-голямо удоволствие на Брайън Евърторп. В 10:30, след приключване на заседанието, той се обади до катедрата на Робин в университета и беше информиран, че тя обикновено не идва в сряда. Тогава се обади на домашния й телефон. Около петнадесет пъти чу сигнала свободно и вече смяташе да затвори, когато гласът на Робин се обади прегракнало: