— Ало?
Тя имаше настинка, може би грип. Звучеше изключително сърдито. Била си легнала, каза му тя.
— Съжалявам, че те обезпокоих. Но понеже не се обади …
— Нямам телефон до леглото си — каза тя. Идвам чак отгоре, за да вдигна слушалката. Вече ти става навик да се обаждаш в неудобно време.
— Извинявай — каза Вик покрусено. — Легни си пак. Вземи аспирин. Нещо да ти трябва?
— Нищо друго, освен тишина и спокойствие. — И тя затвори телефона.
По-късно през деня Вик поръча доставка на кошница плодове от универсалния магазин на Рамидж, но почти веднага отмени поръчката, като си спомни, че Робин ще трябва да стане от леглото и да слезе на долния етаж, за да я получи.
Следващата сряда тя се завърна, по-бледа от обикновено, може би малко отслабнала, но възстановила се от грипа. Вик не можа да потисне щастливата си усмивка, когато тя влезе през вратата. През последните няколко седмици Робин Пенроуз някакси се бе превърнала от досадница, която едва изтърпяваше, в лична позната, най-приятна от всичките му познати. Той броеше дните между идванията й в „Прингълс“. Срядата беше по-важна за него от уикенда. Когато Робин вървеше с него, беше сигурен, че се представя особено добре. Когато я нямаше, си представяше, че е тук и мълчаливо одобрява. Тя беше човек, с когото можеше да сподели плановете и надеждите си за фирмата, да обсъди проблемите и да намери най-добрите решения. В това отношение не можеше да има доверие в никого от персонала, а Марджъри нямаше никаква представа от работата му. Робин не разбираше нещата в детайли, но острият й ум бързо схващаше основните принципи, а нейната безпристрастност я правеше идеалният съветник. Именно Робин го накара да осъзнае безсмислието на дребните сметки по отношение на „Фаундракс“. Той беше подочул, че „Фаундракс“ имат парични затруднения — нищо чудно, ако снабдяваха „Роулинсънс“ на загуба. Той щеше да изчака „Фаундракс“ да се оправят или да затънат съвсем и тогава да възстанови преговорите с Тед Стоукър за приемлива цена. Брайън Евърторп не одобряваше тази игра на изчакване, но впоследствие сигурно щеше да разбере.
Вик се опитваше да не мисли много за Брайън Евърторп и Шърли на канапето. Присъствието на Робин му помагаше и за това. Свежата кожа и гъвкавата й фигура подчертаваха повехналото нацапотено лице на Шърли и пълнотата й. Шърли ревнуваше от Робин, това ясно се виждаше, а Брайън Евърторп се топеше от яд, че не може да реши дали Вик се възползва от положението. Той постоянно подхвърляше намеци за интимните връзки между хора в такава ситуация. Когато Робин спомена, че длъжността й в университета се нарича „облекчение на декана“, той не можа да сдържи усмивчицата си. „Какво ще кажеш за «облекчение на директора», Вик? Няма нужда да прескачаш до сауната на Сузана за настройка на инструмента, а? Имаш си нещичко под ръка“. Ако Робин беше показала и най-малкия знак, че приказките му й досаждат, Вик щеше да извика Евърторп настрана и да му каже да напусне, но тя реагираше с каменно безразличие, а на Вик не му беше неприятно да държи Брайън в напрегнати догадки по въпроса дали те с Робин нямаха нещо помежду си, колкото и нелепа да беше тази идея. Нелепа — и все пак имаше някакво удоволствие в това да позволява на подобни мисли бавно да плуват в потока на съзнанието му, докато караше колата към работа и обратно. Напоследък постоянно пускаше Дженифър Ръш по стереокасетофона си; гласът й — дълбок и вибриращ на фона на глухо пулсиращ настойчив ритъм — странно го вълнуваше и сякаш издигаше предпазна звукова стена около мечтите му. Тя пееше:
Тя пееше:
Пускаше касетата така често, че научи текстовете наизуст. Най-много му допадаше последната песен от втората страна, „Силата на любовта“:
Един ден, след серия от заседания с младшия управленчески персонал за рационализиране операциите на фирмата, Робин го попита дали възнамерява да обясни генералната стратегия и на работниците. До този момент на Вик не му бе хрумвало да направи това, но колкото повече обмисляше идеята, толкова повече я харесваше. Работниците виждаха само малка част от заводските операции и автоматично приемаха, че всяка промяна е опит на управлението да ги накара да работят повече за същите пари. Разбира се, в общи линии това беше вярно. Особено като се вземеха предвид порочните стари практики, които промишлеността бе наследила от шейсетте години. Но ако можеше да им обясни, че промените се отнасяха до един глобален план, който ще донесе по-голяма сигурност и просперитет за всички в дългосрочен план, имаше по-голяма вероятност да получи разбиране и сътрудничество от тяхна страна.