Сега Вик Уилкокс, стриктно казано, е излязъл от границите на Рамидж и минава през район, известен като Черното землище — наречен така заради пелената от дим, разстилала се над него и тънкия слой въглищен прах и сажди, покривали го в зората на индустриалната революция. Той знае това-онова за историята на района, в училище бяха наградили курсовата му работа на тази тема. В началото на деветнадесети век тук биват открити богати находища на полезни изкопаеми: въглища, желязо, варовик. Прокопават мини, издълбават каменни кариери, железодобивни заводи изникват навсякъде за експлоатиране на новите технологии за топене на желязна руда с кокс, при което варовикът се използва за катализатор. Полето постепенно бива покрито с изоставени шахти, леярни, фабрики и цехове, както и редици от мизерни коптори за мъжете, жените и децата, работещи в тях: разпростряла се без всякакъв план индустриална крайградска зона — мрачна през деня, страшна през нощта. През 1824 година писателят Томас Карлайл я описва по следния начин: „Плашеща сцена … плътен облак зловреден дим виси постоянно над нея … а през нощта целият район заприличва на вулкан, бълващ огън от хиляди тухлени комини“. Малко по-късно Чарлз Дикенс разказва за минаването си оттам „по безкрайни пътеки от сгур, покрай огнени пещи и ревящи парни машини, и такава мръсотия, тъмница и мизерия, каквато дотогава не бях виждал“. Когато кралица Виктория пътувала с влак през района, спускали завесите на прозореца й, за да не бъдат обидени очите й от грозотата и нищетата му.
Икономиката и външният вид на този район са се променили значително оттогава. С изчерпването на слоевете желязна руда и въглища или след като експлоатирането им става неизгодно, минната промишленост и железодобивът замират. Но след това на различни места възникват предприятия за леене на желязо, коване и машиностроене — всички тези видове производство, известни като металургия — и се разрастват, докато сградите им се срещат и сливат с разширяващите се промишлени предградия на Рамидж. Последвалото ограничаване на тежката промишленост и развиване на нови форми за добив на енергия довеждат до намаляване на видимата замърсеност на въздуха, макар че не по-малко зловредните пушеци от ауспусите на колите, каращи с оловен бензин по магистралите, с които е осеян районът, сгъстяват характерната сива мъгливост на тукашната дневна светлина. В днешно време Черното землище не е много по-черно от съседния му град, а от природата почти нищо не заслужава внимание. Понякога чуждестранни посетители правят догадки, че името на района идва не от вида на околната среда, а от цвета на лицата на многото имигранти от Индия, Пакистан и Карибските острови, населяващи града, привлечени тук през 50-те и 60-те — години на разцвет, когато работните места бяха много — а днес понасящи тежестта на най-голямата безработица.
Много скоро става време да забави скорост и да слезе от магистралата, за да се върне към тесните улици и задръстванията пред светофари, кръстовища и пресечки. Това е Уест Уолсбъри — район, в който преобладават фабрики и заводи, малки и големи, нови и стари. Много от тях са тихи, някои — съвсем занемарени, с разбити под формата на звездички стъкла. Синдици и принудителни закривания са опустошили района в последните години и са придали запустял вид на улиците му. След избора на консервативното правителство през 1979 г., което стимулира растежа на паунда на базата на открития в Северно море нефт в началото на осемдесетте и остави английската промишленост беззащитна пред чуждата конкуренция или пък (според нечии други мнения) изложи на показ неефективността й (Вик предпочита първото гледище, но в някои моменти е склонен да приеме и второто), една трета от всички машиностроителни компании в Уест Мидлънд прекратиха дейността си. Няма нищо по-печално от затворена фабрика, знае добре Вик Уилкокс, който сам е участвал в надзорни комисии по закриване. Една фабрика или завод се поддържа жива от енергията на собственото си функциониране, от пулсирането и воя на машините, от ударите на метал, от непрекъснатото движение на конвейерите, от притока и оттичането на работническите смени, от свистенето на въздушни спирачки и рева на дизелови двигатели, идващ от вагони, които доставят суровини на единия портал и товарят готовата продукция на другия. Когато се сложи край на всичко това, когато мястото се обезлюди и заглъхне, остава само една голяма порутена постройка — студена, мръсна и потискаща. Е, дано това не се случи с „Прингълс“, да пази Господ, дето се вика.