Вик отиде да се срещне с директора по персонала. Джордж Прендъргаст седеше в средата на кабинета си, кръстосал крака, с ръце на коленете си.
— Какво правиш? — попита го Вик.
— Дишам — каза Прендъргаст и стана. — Упражнения по йога дишане за моя синдром на раздразнените черва.
— Изглеждаш глупаво, ако нямаш нищо против, че ти го казвам.
— Обаче помага — каза Прендъргаст. — Твоят силует ме научи.
— Сама ли ти показа? — Вик почувства абсурдно пробождане от ревност.
— Не, аз ходя на вечерни занятия — каза Прендъргаст.
— Да, добре, по-добре си прави упражненията само на вечерните занятия — каза Вик. — Не искам да те виждам как левитираш насред завода, разсейва останалите. И като споменах останалите, да ти кажа какво предложение имам.
Прендъргаст одобри ентусиазирано идеята.
— Просвещаването на работниците е много актуална тема в днешно време — каза той. — Тази игра се казва диалог между управление и работници. — Прендъргаст беше завършил бизнес мениджмънт и не пропускаше да използва професионален жаргон.
— Не виждам къде е диалогът — каза Вик. — Ще им изнеса една реч да знаят какво им предстои да правят.
— Няма ли да има въпроси?
— Ако има, ти ще им отговаряш.
— Може да организирам малки групи за дискусии по работни места — каза Прендъргаст.
— Не се престаравай, няма да правим вечерен институт. Просто няколко събрания в обедната почивка, например в старото транспортно хале, какво ще кажеш? Да речем по триста души всеки път. Може да започнем следващата сряда. — Той избра срядата, за да може Робин да присъства на първото събрание.
Брайън Евърторп се отнесе скептично към идеята, естествено, като заяви, че това само ще създаде размирици сред работниците и ще ги направи подозрителни.
— А и няма да ти бъдат благодарни, че им отнемаш половин час от обедната почивка.
— Присъствието ще бъде доброволно — каза Вик. — За всички, освен за директорите.
Лицето на Евърторп помръкна.
— Искаш да кажеш, че трябва да бъдем там на всяко събрание?
— Няма смисъл да набивам в главите им, че всички трябва да се стегнем, а в същото време директорите да обръщат бира след бира в „Човека на луната“, докато аз говоря.
Следващата сряда в един часа Вик застана на импровизираната трибуна в старото транспортно хале — мрачна сграда, прилична на самолетен хангар, занемарена, откакто транспортните нужди на фирмата започнаха да намаляват — обичайно място за провеждане на големи събрания, когато столовата е заета. От двете му страни имаше директори, седнали в пластмасови столове. Срещу подиума бяха поставени няколко редици столове и пейки и той беше приятно изненадан да види там седнали Шърли и Робин. Масата работници стояха прави зад столовете, обвити в облаци цигарен дим и влага, издишана от множество дробове. Макар че Вик бе наредил да пуснат отоплението от сутринта, въздухът беше лепкав и студен. Директорите стояха с палтата си, но Вик беше по костюм, който беше нещо като служебната му униформа. Той потърка ръцете си.
— Мисля да започвам — обърна се той към Прендъргаст, който седеше до него.
— Да те представя ли?
— Не, всички знаят кой съм. По-бързо да свършваме. Тук не се стои.
Той почувства необичаен нервен спазъм в момента, когато пристъпи към микрофона, инсталиран заедно с два портативни високоговорителя в предната част на подиума. Сред събраните се чу шъткане. Той плъзна поглед по лицата им — очакващи, намръщени, насмешливи — и си помисли, че трябваше да приготви някаква шега за спадане на началното напрежение, но винаги забравяше забавните истории пет минути след като ги чуеше, може би защото не му се виждаха толкова смешни.
— Прието е да се започва с някаква шега — каза той. — Но аз не съм си подготвил никаква. Ще бъда откровен с вас: да ръководиш тази фирма никак не е забавно. — Те се засмяха на това, ледът все пак се поразчупи. — Вие всички ме познавате. Аз съм шефът. Може да си мислите, че съм като Господ на това място, че мога да правя каквото си поискам. Не е така. Изобщо не мога да правя каквото си поискам.