Постепенно увереността му се възвърна. Хората го слушаха внимателно. Само отделни лица сред множеството гледаха с отегчение и неразбиране. После, точно когато стигна до най-важното, всички физиономии се разтеглиха в усмивки. Чуха се викове, дюдюкания, остри подсвирквания и всеобщ смях. Вик, който не виждаше какво толкова смешно е казал, се запъна и спря. Огледа залата и видя млада жена, която си пробиваше път към него, очевидно не със всичкия си, защото беше само по долно бельо. Тя трепереше от студ, а кожата по ръцете и раменете й беше настръхнала, но се усмихваше насреща му някак свенливо.
— Г-н Улкокс? — каза тя.
— Напуснете — каза той. — Това е събрание.
— Трябва да ви предам нещо — каза тя, сгъна крака си в мрежест чорап и извади сгънат лист хартия от жартиера си.
Тълпата зашумя.
— Покажи си циците! — извика някой. Друг изкрещя: — Свали си гащичките!
Момичето се усмихна и нервно помаха към публиката. Зад главата й ухиленото лице на Брайън Евърторп изскочи като червен балон.
— СВА-ЛЯЙ! СВА-ЛЯЙ! — ревеше тълпата.
— Веднага напуснете! — изсъска Вик.
— Няма да трае дълго — каза момичето и разгъна листа. — Хайде, бъдете малко по-ларж.
Вик я сграбчи за ръката с намерение да я изтика от сцената, но в залата забушува такава врява, че я пусна като опарен. Като наклони лицето си към микрофона, момичето започна да пее по мелодията на известната коледна песничка „Джингъл белс“:
— Мариън! — каза Робин Пенроуз, която внезапно се бе появила точно под подиума. — Престани веднага!
Момичето погледна към нея с неразбиращо изумление.
— Доктор Пенроуз! — възкликна тя. После бързо пъхна листа в ръцете на Вик, завъртя се на високите си токчета и избяга.
— Хей, няма ли да чуем останалото? — извика Брайън Евърторп след нея. Сред публиката се разнесоха стонове и пъшкания, докато момичето изчезна през една врата в дъното. Робин Пенроуз каза на Вик:
— Продължавайте — и се спусна след момичето, преди Вик да успее да я попита каква магическа сила има над нахалницата.
Той почука по микрофона за внимание.
— Както казах … — мъжете се засмяха добродушно и притихнаха, за да го чуят.
След като разпусна събранието, Вик намери Робин да чете книга, седнала в кабинета му.
— Благодаря, че ме отърва от момичето — каза той. — Познаваш я, така ли?
— Тя е моя студентка — каза Робин. — Не получава стипендия, а родителите й не й плащат издръжка, така че се налага да работи.
— Това ли наричаш работа?
— Аз естествено не одобрявам сексистките й аспекти. Но е доста добре платена и не й отнема много време. Доколкото разбрах, днешното се нарича целувкограма. Разбира се, не се стигна дотам.
— Слава богу — каза Вик, тръшна се на стола и извади цигарите си. — Или, по-точно, слава на теб.
— Можеше да бъде и по-лошо. Има едно друго изпълнение, казва се горилограма.
— Това беше достатъчно лошо. Още няколко секунди и събранието щеше да пропадне.
— Видях — каза Робин. — Затова се и намесих.
— Ти ме спаси от унижение — каза Вик. — Може ли да те почерпя едно питие и сандвич? Няма време за истински обяд, за съжаление.
— Сандвич е достатъчно. Благодаря. Мариън се безпокоеше, че няма да й платят, защото не е довършила номера си. Обещах, че ще й компенсираш загубите, ако се наложи.
— А, така значи?
— Да — Робин Пенроуз го изгледа спокойно със сиво-зеленикавите си очи.
— Добре — каза той. — Ще й платя двойно, ако ми каже кой се опита да ми погоди този номер.
— Аз я попитах за това — каза Робин. — Каза, че името на клиента е поверително. Само шефът на агенцията знае. Нямаш ли някого предвид?
— Имам известни подозрения — каза той.
— Брайън Евърторп?
— Именно. Почеркът е негов.
Вик не заведе Робин в „Човека на луната“ нито в „Главата на краля“, където имаше вероятност да срещнат някои от колегите му. Вместо това, отидоха в „Бег О’Нейлс“, доста странна стара кръчма, построена на терен, осеян с отдавна неизползвани шахти и подложен на хронични земни свличания, които бяха изкривили до неузнаваемост линиите на постройката. Вратите и прозорците бяха сменени с ромбоидни, за да паснат на разкривените рамки, а подът бе с такъв стръмен наклон, че се налагаше човек да държи чашата си, за да не се хлъзне по масата.
— Забавно е — каза Робин, като се огледа наоколо, щом седнаха до камината. — Вече се чувствам пияна.
— Какво ще си поръчаш? — попита той.