— Бира, струва ми се, като за такова място. Една малка бира от най-добрата.
— А за ядене?
Тя прегледа менюто.
— „Овчарски пай“.
Той кимна одобрително.
— Тук правят хубав пай по овчарски.
Като отиде да донесе напитките от бара и като се върна, каза:
— Никога не съм черпил жена с наливна бира.
— Значи имаш много скромен житейски опит — каза тя и му се усмихна.
— Напълно си права — каза той, без да отвърне на усмивката й. — Наздраве! — Той отпи голяма глътка от халбата си. — Понякога, като лежа буден през нощта, вместо да броя овце, броя нещата, които никога не съм правил.
— Като например?
— Никога не съм карал ски, нито сърф. Не съм ходил на уроци по музика, нито по чужд език, не съм карал платноходка, не съм яздил кон. Не съм изкачвал планина, не съм опъвал палатка, не съм ловил риба. Никога не съм виждал Ниагара, не съм ходил на Айфеловата кула, нито на пирамидите. Никога не съм … Мога да продължавам още и още. — Без малко щеше да каже „Не съм спал с чужда жена“, но навреме се спря.
— Все още има време.
— Не, вече е много късно. Бива ме само за работа. За нищо друго.
— Е, това не е малко. Да имаш работа, която обичаш и вършиш добре.
— Да, не е малко — съгласи се той, като си мислеше, че в нощните часове това съвсем не изглеждаше достатъчно, но премълча и това.
Настъпи мълчание. Робин почувства необходимост да го наруши.
— Като свърши семестърът, срядата вече няма да бъде същата.
Тревожна камбана заби в главата на Вик.
— Кога ще бъде това?
— Следващата седмица.
— Какво? Великден е още далеч!
— Това е десетседмичен семестър — каза Робин. — Сега е деветата седмица. Няма как, времето изтече.
— Не знам как си оправдавате дългите ваканции — измърмори той, за да прикрие безпокойството си. Макар винаги да бе знаел, че схемата „Силует“ има определен срок, той бе избягвал да мисли кога ще свърши.
— Ваканциите не са време за почивка — каза тя разпалено. — Ти трябва да го знаеш. Занимаваме се с изследвания или ръководим работа на студенти, даваме и консултации.
Сервирането на храната го освободи от задължението да отговори. Робин нагъна с удоволствие баницата си. Вик извади бележника си.
— Значи остава само още една седмица — каза той. — А, тук пише, че следващата сряда съм в командировка до Франкфурт. Бях забравил.
— Е, в такъв случай — каза тя — това е последната седмица. Позволи ми сега да те почерпя едно питие по случая.
— Не, не е последната — каза той. — Трябва да дойдеш с мен във Франкфурт.
— Не мога — каза тя.
— Само за два дни. И една нощ.
— Не, невъзможно. Имам часове в четвъртък.
— Отмени ги. Намери някой да ги вземе.
— Лесно е да се каже, но трудно да се направи — каза тя. — Аз не съм професор, нали знаеш. Аз съм най-нисшият член на колектива.
— Според условията на програмата трябва да ме следваш през цялото време един път седмично. Ако този ден се случи аз да бъда във Франкфурт, значи и ти трябва да бъдеш там.
— Защо ще ходиш?
— Има голяма изложба на машини. Ще се срещна с едни хора, които произвеждат автоматични сърцевици. Мисля да купя един нов, вместо да се мъча с втора употреба. Ще ти бъде интересно. Никакви мръсни заводи. Ще отседнем в модерен хотел. Ще се храним в хубави ресторанти. — Изведнъж въпросът дали Робин ще го придружи или не придоби особена важност и спешност за него. — Там има речни кораби-ресторанти — каза той, за да я съблазни. — На Рейн.
— Не беше ли Майн?
— Майн, де. Никога не съм бил добър по география.
— Кой ще плати моите пътни?
— Не се тревожи за пътните. Ако твоят университет не може да плати, фирмата може.
— Добре, ще видя — каза Робин. — Трябва да помисля.
— Ще накарам Шърли да ти направи резервация днес следобед.
— Не, недей. Почакай.
— Винаги можем да я отменим — каза той.
— Виж, наистина не знам дали ще мога да дойда.
Докато шофираше към дома си, Робин забеляза, че небето все още светлееше. Уличното осветление тъкмо се включваше и върховете на високите метални стълбове светеха в розово, което след малко щеше да стане ярък жълт блясък. За минута-две тази вълшебна светлина придаваше крехка красота на замърсените пътища, бетона и тухлите на Уест Уолсбъри. Обикновено беше доста тъмно, когато се връщаше от „Прингълс“. Но сега беше средата на март. Пролетта наближаваше, макар да не се усещаше още във въздуха. Идваше и великденската ваканция, слава богу. Още една седмица непрекъсната работа — подготовка, лекции, семинари, проверка на есета. Колкото и да беше интересно, трудно се издържаше по-дълго време на това темпо — в лудо препускане от един литературен шедьовър към друг, от една група напрегнати, нетърпеливи, очакващи студенти към друга. Освен това тя гореше от желание по-скоро да се върне към „Домашните ангели и нещастните жени“, която беше изоставила този семестър заради схемата „Силует“. Не че съжаляваше, че се ангажира, особено сега, когато беше към края си. Беше интересен експеримент и й донесе удовлетворението, че е свършила хубава работа по отношение на „връзките с обществеността“. Вик, който в началото беше враждебен и агресивен, само за два месеца стана вежлив и внимателен, определено доволен, че я вижда в завода в сряда сутрин и явно нещастен при мисълта за неизбежния край на схемата „Силует“. За пореден път тя беше доказала, че е ценен кадър. Ако Вик също напишеше доклад, сигурно щеше да я опише в благоприятна светлина.