Робин си позволи самодоволна усмивка, като си спомни как беше изгонила Мариън Ръсел по обяд, колко благодарен беше Вик и колко настойчиво искаше тя да го придружи до Франкфурт. Това можеше да е забавно, помисли си тя. Франкфурт не беше град, който разтупква сърцето, но тя никога не беше ходила там, всъщност не беше излизала от Англия през последните две години, така заета беше — първо да намери работа, после да я задържи. Почувства внезапно желание за пътуване — блъсканицата на летището, чуждия език и чуждите маниери, дрънкането на трамваите, уличните кафенета. Пролетта трябва вече да е дошла във Франкфурт. Но не, невъзможно е. Четвъртък беше натоварен ден, включително две семинарни групи по „Образа на жената в литературата“ — нейните най-важни часове. От опит знаеше, че ще бъде невъзможно да намери друго време за провеждане на занятията, в което всичките й студенти да са свободни — разписанието им беше безкрайно оплетено и непрекъснато се променяше. А никой друг в университета не беше подготвен да я замести, дори и да имаха желание, което беше малко вероятно. Жалко. Можеше да си прекара чудесно.
Робин взе решението. С голямо съжаление тя го подпечата наум и го премести в „папки обработени“, като си повтори да не забрави да звънне на Вик на следващия ден.
Късно вечерта Бейсил я изненада с телефонно обаждане от работата си по време, когато всички си бяха заминали. Звучеше леко пийнал, но само леко.
— Виждала ли си Чарлз напоследък? — попита той.
— Не, не съм — каза тя. — Защо?
— Да не сте се скарали?
— Не, разбира се, че не. Просто не е идвал скоро. Първо имаше настинка или поне си мислеше, че има, после аз се разболях … накъде биеш, Бейсил?
— Знаеш ли, че той се среща с Деби?
— Среща се с нея?
— Да. Ясно ти е какво значи това, нали?
— Знаех само, че иска да я види как работи.
— Е, свършил е доста повече. Прекарал е нощта с нея.
— Искаш да кажеш, че е останал в дома й?
— Да.
— И какво? Сигурно я е завел на вечеря, изпуснал е последния влак и тя го е настанила за една нощ.
— Точно това казва Деби.
— Тогава какво?
— Не ти ли се струва подозрително?
— Разбира се, че не. — Единственото нещо, което леко я безпокоеше в тази история, беше, че Чарлз не й беше казал нищо по телефона, но тя не го призна пред Бейсил.
— Тогава ще ти кажа, че това се е случило два пъти.
— Два пъти?
— Да, единият път миналата седмица и отново — снощи. Да изпуснеш един път влака — това се случва, но два пъти вече е подозрително, не мислиш ли?
— А откъде знаеш всичко това, Бейсил? Мислех, че не се срещаш с Деби в средата на седмицата?
— Миналия вторник й позвъних в десет вечерта и Чарлз вдигна телефона. А снощи ги проследих.
— Какво?
— Знаех, че пак е дошъл в града, уж да изследва неговите си глупости. След работа ги проследих. Първо отидоха в един бар, после ги видях как влизат в дома на Деби. Изчаках, докато светлините угаснаха. Последно угасна лампата в спалнята на Деби.
— И какво, това си е нормално.
— Не съвсем. Ако той беше легнал в стаята за гости …
— Бейсил, ти се вманиачваш.
— Дори маниаците имат неверни любовници.
— Сигурна съм, че има някакво съвсем просто обяснение. Ще попитам Чарлз, ние ще се видим този уикенд.
— Дано да се видите.
— Защо?
— Деби твърди, че ще ходи при родителите си за уикенда. Вече взех да се чудя какво толкова намирате вие жените в този Чарлз. На мен ми изглежда безчувствен.
— Нямам желание да обсъждам прелестите на Чарлз с теб, Бейсил — каза Робин и затвори.
Малко след това се обади Чарлз.
— Скъпа — каза той, — имаш ли нещо против да не дойда този уикенд?
— Защо? — каза Робин. За нейна изненада и безпокойство тя усети, че леко трепери.
— Искам да довърша моята статия за борсата. Един приятел, който работи за „Марксизма днес“ е много заинтересуван.