— Пушачи или непушачи? — попита служителят Вик, който се поколеба и погледна към Робин.
— Нямам претенции — каза тя сговорчиво.
— Непушачи — реши той. — Мога да мина и без цигара за час и половина.
Само час и половина! Значи, ако човек има пари, може да стане в шест и да бъде в Германия за закуска. Доста пари трябваха, обаче — тя крадешком погледна билета си и се ужаси като видя, че струва двеста и осемдесет паунда. Включваше и закуска, разбира се. Пътуваха в клубна класа и услужливи стюардеси им сервираха компот от кайсии и круши, бъркани яйца и шунка, хлебчета, кроасани и кафе, а също и мармалад в миниатюрни бурканчета. Робин, чиито редки полети бяха винаги по най-евтината тарифа и обикновено мястото й се падаше до тоалетните в най-задната част на самолета, където се мъчеше да яде безвкусни каши с колене, опрели в брадичката й, сега се наслаждаваше на високото качество на обслужването.
— Вие, бизнесмените, знаете как да си угаждате — каза тя.
— Ами, заслужаваме си го — каза той с широка усмивка. — Страната зависи от нас.
— Брат ми Бейсил смята, че страната зависи от търговските банкери.
— Не ми говори за Ситито — каза Вик. — Там се интересуват само от бързи печалби. Те предпочитат да правят пари от чуждите пазари, отколкото да инвестират в британски фирми. Затова нашите лихви са толкова високи. Машината, която ми трябва, ще се откупи след цели три години.
— Никога не съм разбирала от акции и бонове — каза Робин. — А след като говорих с Бейсил, не ми се и ще.
— Всичко е хартия — каза Вик. — Местене на хартийки насам-натам. Докато ние произвеждаме неща, които не са съществували преди.
Самолетът смени курса си и слънчева светлина заля кабината. Беше ясно, чисто утро. Робин погледна през илюминатора и видя как Англия бавно се плъзгаше под тях — големи и малки градове с улици като чертежи на електрически схеми, пръснати сред мозайка от миниатюрни полета, свързани с тънките мрежи на железопътни линии и магистрали. Трудно можеше да си представи човек на тази височина всичкия шум и движение там долу. Заводи, магазини, служби, училища в началото на един работен ден. Хората, натъпкани по автобуси и влакове в часа-пик, седнали на воланите на колите си в улични задръствания, миещи прибори от закуска в кухните на къщите си. Всеки от тях обитаващ своя малък свят, без да се замисля как той се вписва в общата картина. Домакинята, включваща електрическия чайник, за да направи още една чаша чай, дори не помисля за невъобразимия комплекс от операции, които правеха това просто действие възможно: построяването и поддържането на електростанцията, която произвеждаше електрическия ток, копаенето на въглища или изпомпването на нефт за захранване на генераторите, полагането на километри кабел за пренасяне на този ток до къщата й, добиването, топенето и обработването на руда или боксит до получаване на стоманени или алуминиеви листи, нарязването, пресоването и заваряването на метала, докато се създадат тялото, чучура и дръжката на чайника, сглобяването на тези части с многобройни други елементи — макари, винтове, болтове, гайки, нитове, жици, пружини, гумена изолация, пластмасова декорация; после идваше пакетирането на чайника, рекламирането на чайника, отправяне на чайника към пласмент на едро или дребно, транспортиране на чайника към складове и магазини, калкулиране на цената му и разпределяне на данък добавена стойност между стотиците хора и институции, ангажирани в производството и разпространението му. Домакинята не се замисляше за това, докато включваше чайника. Не се беше замисляла и Робин до този момент и едва ли щеше да се замисли, ако не беше срещнала Вик Уилкокс. Какво да прави с тази мисъл, беше друг въпрос. Трудно можеше да реши дали системата, която произвеждаше чайника, беше чудо на човешката изобретателност и сътрудничество или загуба на ресурси — човешки и природни. Щяха ли всички да бъдат по-доволни, ако варяха вода в котле, провисено над запален огън? Или удобството да се правят такива неща с натискане на един бутон наистина освобождава хората, и по-специално жените, от досадната работа и им дава възможност да станат литературни критици? Една фраза от „Трудни времена“, която цитираше с известна ирония, но напоследък намираше все по-вярна, се мярна в главата й: „Всичко е бъркотия“. Тя се отказа от главоблъсканицата и прие още една чаша кафе от стюардесата.
Междувременно Вик се беше замислил по въпроса, че седи до най-красивата жена в самолета, в това число и стюардесите. Робин го беше изненадала, като се появи на вратата на дома си облечена, както никога досега — в ушит по поръчка костюм от две части с шапчица от същия мек, маслиненозелен плат, който подчертаваше медните й къдрици и подсилваше цвета на сиво-зелените й очи. „Изглеждаш страхотно!“, искрено каза той. Тя му се усмихна и, подтискайки прозявка, каза: „Благодаря. Помислих, че е добре да се облека подходящо за ролята“.