Но каква беше нейната роля? Останалите пътници в самолета очевидно бяха наясно със себе си. Бизнесмени като него, много от тях на път за същия панаир. Като минаваше с нея през залата за отпътуващи, той забеляза разбиращите им, одобрителни погледи към Робин. Тя беше приятелката, любовницата, кукличката, секс-парченцето, сладураната, маскирана като негова секретарка или личен асистент, пътуваща за Франкфурт на разноски на фирмата — добра работа си свършил, хубаво си се уредил, щастливецо! И германците сигурно щяха да си помислят същото.
— Как ли да обясня на германците? — каза той. — Не мога всеки път да разправям цялата тази безсмислица за схемата „Силует“, щом се наложи да те представя. Не ми се вярва да разберат за какво въобще става дума.
— Аз ще им обясня — каза тя. — Аз знам немски.
— А, не може да бъде!
— Ja, bestimmt. Ich habe seit vier Jahren in der Schule die Deutsche Sprache studiert.
— Какво значи това?
— „Да, разбира се. Учила съм четири години немски в училище“.
Вик я зяпна удивен.
— Да можех и аз така! — каза той. — Guten Tag и Auf Wiedersehen е горе-долу целият ми запас от немски думи.
— Ще ти бъда преводачка, значи.
— А, те всички говорят английски … Всъщност — каза той, осенен от внезапно хрумване, — може би ще е по-добре да не показваш, че знаеш немски, като се срещнем с хората от Алтенхофер.
— Защо?
— Имал съм бизнес сделки с Краутс и преди. Понякога си говорят на немски помежду си по време на срещата. Иска ми се да разбера какво си казват.
— Добре — каза Робин. — Но как ще им обясниш какво правя там?
— Ще кажа, че си личният ми асистент — каза Вик.
От Алтенхофер бяха изпратили кола да ги посрещне на летището. Шофьорът стоеше на изхода откъм митницата и държеше картонена табелка с името „Г-н Уилкокс“.
— Мм, постарали са се — каза Вик, като го видя.
— За каква сума е сделката? — попита Робин.
— Надявам се да мога да купя машината за сто и петдесет хиляди паунда. Guten Tag — каза той на шофьора. — Ich bin Herr Wilcox.
— Оттук, господине, моля — каза мъжът, като вземаше чантите им.
— Виждаш ли? — тихичко каза Вик — Даже простите шофьори говорят добър английски.
Шофьорът кимна одобрително, когато Вик назова името на хотела им. Той се намираше извън града, защото в централния хотел, резервиран първоначално, се оказа невъзможно да се намери допълнителна стая за Робин.
— Този хотел трябва да е доста комфортен — каза Вик. — Достатъчно скъп е.
В действителност се оказа най-луксозният хотел, в който Робин някога беше влизала като гост, макар че обстановката напомняше по-скоро кънтри клуб: естествено дърво, голи декоративни тухли и всякакъв вид съоръжения за отдих и поддържане на тялото — козметичен салон, гимнастически салон, сауна, стая за игри и плувен басейн.
— Schwimmbad! — възкликна Робин, като зърна упътващата табела. — Ако знаех, щях да си взема банския.
— Можеш да си купиш — каза Вик. — Ей-там има магазин.
— Какво, само за едно къпане?
— Защо не? Ще го използваш и след това, нали?
Докато Вик се занимаваше с регистрацията, тя се поразходи до спортния бутик от другата страна на фоайето и разгледа изложените бански. Колкото по-оскъдни бяха, толкова по-скъпо се продаваха.
— Прекалено са скъпи — каза тя, като се върна на рецепцията.
— Позволи ми да ти подаря един — каза той.
— Не, благодаря. Искам да видя стаята си. Сигурно е огромна.
Наистина беше. Монолитно легло, неимоверно голямо бюро, покрито с кожа, стъклена масичка, телевизор, барче и обширна гардеробна, в която скромния й багаж се губеше. Тя си щипна от гроздето, поставено в купа с плодове на масичката. Включи радиото от бутона край леглото и стаята се изпълни с музика на Шуберт, натисна друг бутон и дантелените завеси, задвижвани от електромеханизъм, с леко бръмчене се разтвориха, разкривайки като на киноекран извънградски пейзаж и едно изкуствено езеро. Банята, с блестящи тръби и кранове, имаше две мивки, направени от нещо, което убедително приличаше на мрамор, и беше снабдена с много повече хавлиени кърпи от най-различен размер, отколкото й трябваха. Зад вратата бяха закачени две хавлиени роби в полиетиленови калъфи. Шуберт се чуваше и в банята през допълнителна тонколона. Това беше единственият звук в стаята — двойното остъкляване, дебелите килими и тежката дървена врата абсорбираха всички шумове от външния свят. Две седмици тук ми стигат, помисли си тя, за да довърша „Домашните ангели и нещастните жени“.