Шофьорът ги чакаше, за да ги откара в центъра на града. Седнала на задната седалка на бързия, тих Мерцедес, на Робин й направи впечатление контрастът между улиците на Франкфурт и техния еквивалент в бедния, стар Рамидж. Тук всичко беше чисто, спретнато, прясно боядисано и гладко полирано. Нямаше изхвърлени кофички от сладолед, смачкани картонени опаковки от пържени картофи, стъпкани кутии от бира, найлонови торбички от хамбургери, картонени чаши, натъпкани в улуците. Тротоарът изглеждаше току-що измит, пешеходците — току-що изкъпани. Фасадите на магазините бяха лъскави и стилни.
— Е, така е, да, след войната те трябваше да застрояват всичко наново — каза Вик, когато тя сподели впечатлението си с него. — Ние Франкфурт го бяхме изравнили със земята.
— И центърът на Рамидж беше изравнен със земята — каза Робин.
— Не от бомбардировки.
— О, не, от строители. Но те не го застроиха като тук, нали?
— Не можеха да си го позволят. Ние спечелихме войната, но загубихме мира, както се казва.
— Защо така?
Вик се замисли за момент.
— Бяхме прекалено алчни и прекалено мързеливи — каза той. — През петдесетте и шейсетте, когато можехме да продадем нещо, използвахме остарели машини и давахме на профсъюзите всичко, което искаха, докато швабите инвестираха в нови технологии и сключваха разумни трудови договори. Когато времената станаха по-трудни, им се възвърна. Те мислят, че са в рецесия, но това е нищо в сравнение с нашето положение.
Това беше необичайно критична оценка на британската индустрия от страна на Вик.
— Не казваше ли, че проблемът е, дето купуваме много вносни стоки? — каза тя.
— И това. Къде е ушит костюмът ти, между другото?
— Нямам си на идея. — Тя погледна етикета от вътрешната страна на наметалото и се засмя: — Западна Германия!
— Видя ли?
— Но костюмът е хубав, ти самият го каза. Впрочем, нямаш право да говориш. Аз похарчих осемдесет и пет паунда за него, а ти се каниш да похарчиш сто и петдесет хиляди за немска машина.
— Това е друго.
— Не, не е. Защо не купиш британска?
— Защото у нас не се произвеждат такива — каза Вик. — Това е още една причина да изгубим мира.
Изложбеният център, в който се помещаваше панаирът, беше нещо като летище без самолети — огромен комплекс от просторни халета на няколко нива, свързани с дълги пешеходни пътеки и ескалатори, с множество барове и кафенета. Те се регистрираха в приемното фоайе. Робин вписа в бланката: „Прингъл & Синове“ под „Фирма“, а под „Длъжност“ — „персонален асистент на управителния директор“ и получи табелка с фалшивите си данни.
Вик се мръщеше над плана на изложението.
— Трябва да минем през КДКП — компютърен дизайн и компютърно производство.
Робин се помъчи да запамети информацията, за да я използва в бъдеще — възнамеряваше да напълни доклада си за СХФРУГИ с акроними.
Те преминаха през една задушна, пълна с хора зала, където бръмчаха компютри и принтери, поставени върху щандовете така близо един до друг, както и самите павилиони на изложението, и влязоха в по-просторна, с повече въздух зала, където бяха изложени големите машини, някои от тях в симулиран работен режим. Колела се въртяха, колянови валове се движеха, намаслени бутала се хлъзгаха нагоре-надолу, навън-навътре, конвейерни ленти се носеха в кръг, но нищо всъщност не се произвеждаше. Машините бяха без мирис, ярко боядисани и идеално полирани. Всичко тук беше напълно различно от смрадта, мръсотията, жегата и шума на истинския завод. Повече приличаше на магазин с движещи се играчки за възрастни. Голям брой мъже се тълпяха около масивните машини, приклякаха и се навеждаха или надничаха навътре да огледат по-добре сложните им механизми. Робин не забеляза почти никакви жени наоколо, с изключение на професионалните момичета-модели, които раздаваха листовки и брошури. Те бяха облечени с прилепнали по телата им спортни костюми от ликра, а на силно гримираните им лица сияеха фиксирани усмивки, сякаш и те бяха излети от автоматичните сърцевици на Алтенхофер.
Директорът по пласмента на Алтенхофер — хер Винклер, и техническият му асистент — д-р Пач топло приветстваха Вик и Робин пред павилиона на компанията и ги въведоха в застлан с килим вътрешен кабинет за кратък отдих и ободряване. Предложиха им шампанско, кафе и портокалов сок.
— За мен кафе — каза Вик. — Ще оставя шампанското за по-късно.
Хер Винклер, представителен мъж с малки стъпала в перфектни обувки и пружинираща танцова стъпка, се усмихна: