Шерифът поклати глава и пусна стъклена усмивка.
— Предпочитам да не го правя.
— Това е най-умното от всичко, което казахте досега — кимна Нанси и му обърна гръб, а Мери се засмя. — Ние не сме уплашени. Ние сме ядосани. Дори не това. Не си струва. Ние сме отегчени. Какво по-отегчително от това да измине такова голямо разстояние и да дойде тук само, за да… — тя не довърши. — Просто е абсурдно.
— Аз не съм толкова ядосана на него самия — намеси се Мери, — колкото на жените, които са му позволили да го направи с тях, без съпротива… Които са го оставили да го направи, а след това не са успели да кажат на полицията как изглежда… При това стюардеси от службата!
— Някои не са поддържали уменията си по карате на ниво — добави Нанси.
Не само Били Поета изпитваше влечение към стюардесите от приемните за етични самоубийства. Всички празноглавци бяха такива. Лишени от разум, поради невземане на хапчетата, обзети от сексуална лудост, те си мислеха, че белите устни, големите очи и прилепналите по телата дрехи и ботушите на стюардесите не нашепват нищо друго освен секс, секс, секс.
Разбира се, истината бе, че никоя стюардеса не мислеше за секс.
— Ако Били следва обичайната си практика — каза шерифът, — най-напред ще изучи навиците ви и околността. След това ще избере една от вас и ще й изпрати мръсно стихотворение по пощата.
— Очарователно — отбеляза Нанси.
— Имаме сведения, че понякога използва и телефона.
— Каква смелост — отбеляза Нанси. Тя забеляза над рамото на шерифа, че пощальонът пристига.
Над едно от отделенията за умиране, а за него отговаряше Нанси, светна синя лампа. Човекът вътре искаше нещо. В момента всички останали отделения бяха свободни.
Шерифът попита дали е възможно човекът вътре да е Били Поета и Нанси отвърна:
— Ако е той, ще му счупя врата с палец и показалец.
— Лукав дядко е — каза Мери. Под „лукав дядко“ се разбираше всеки старец, хитър и склерозирал, който си спомняше миналото с часове, преди да позволи на стюардесата да го приспи.
Нанси изпъшка.
— Цели два часа се чудим какво да е последното ястие.
Тогава влезе пощальонът и донесе само едно писмо. Беше адресирано до Нанси и бе написано с размазан молив. Докато го отвори, тя стана великолепна в гнева и отвращението си, защото се досети, че най-вероятно е някаква помия от Били Поета.
Оказа се права. Вътре имаше стихотворение. Не беше оригинална творба, а песничка от стари времена, чиито думи придобиваха нов смисъл след като етичният контрол над раждаемостта бе станал универсален. Ето я, отново, изписана с размазан молив:
Нанси влезе в клетката за самоубийство, за да види какво иска лукавият дядко. Той лежеше на ментовозеления Баркалонг, на който през годините преди него бяха умрели в мир стотици други. Още проучваше менюто, предлагано от „Хауърд Джонсън“, намиращ се в съседство, и потропваше в такт с музиката от радиоточката, монтирана на лимоненожълтата стена. Стената беше от талашит. Имаше един прозорец с решетки и щори.
До всяка приемна за етични самоубийства имаше закусвалня „Хауърд Джонсън“ и обратно. Всички закусвални „Хауърд Джонсън“ имаха оранжеви покриви, а Приемните за етични самоубийства — червени, но и двете бяха правителствени учреждения.
Освен това практически всичко беше автоматизирано. Нанси, Мери и шерифът бяха щастливци, защото имаха работа. Повечето хора нямаха. Средностатистическият гражданин се мотаеше из къщи и гледаше телевизия, която също беше правителствена. На всеки петнайсетина минути телевизията го подканяше да гласува интелигентно, да посещава църква по свой избор, да обича ближния си и да спазва законите — или да посети най-близката Приемна за етични самоубийства, за да се увери колко дружелюбни и разбиращи са стюардесите.
Лукавият дядко беше нещо като рядкост, защото възрастта му личеше — беше плешив, трепереше, по ръцете му имаше старчески петна. Повечето хора приличаха на двайсет и двегодишни, благодарение на противостаростните инжекции, които им биеха два пъти в годината. Фактът, че този старец изглеждаше стар бе доказателство, че инжекциите са били създадени след като сладката птица на младостта му бе отлетяла.
— Решихме ли най-после каква ще е прощалната ни вечеря? — попита го Нанси. Тя долови заядливост в собствения си глас, почувства, че издава колко изнервена е от Били Поета и отегчена от стареца. Засрами се, защото това беше удивително непрофесионално от нейна страна. — Телешките котлети са много вкусни.