Възрастният мъж вдигна глава. С егоистичната лукавост на второто детство, той я улови в непрофесионализъм, в нелюбезност и смяташе да я накаже за това.
— Не ми говорите кой знае колко дружелюбно. Ако не се лъжа, стюардесите би трябвало да са много дружелюбни. Би трябвало да ми е приятно да дойда на това място.
— Извинете ме — отвърна Нанси. — Ако съм ви се сторила недружелюбна, това няма нищо общо с вас.
— Помислих си, че съм ви отегчил.
— Не, не, няма такова нещо — отвърна тя живо. — Сигурна съм, че знаете много интересни неща от историята. — Наред с другото, лукавият дядко твърдеше, че познавал Дж. Едгар Нейшън, аптекарят от Гранд Рапидс, бащата на етичния контрол над раждаемостта.
— Ами тогава изглеждайте заинтригувана — смъмри я той. Би могъл да си позволи всякакви безсрамия. Цялата работа беше в това, че можеше да си тръгне, когато пожелае, до момента, в който поиска иглата — и трябваше той да я поиска. Такъв бе законът.
Изкуството на Нанси и на всяка друга стюардеса се състоеше в това да се погрижи доброволците да не си отидат, търпеливо да ги увещава, агитира и ласкае през цялото време.
Така че Нанси трябваше да седи в клетката и да се преструва на възхитена от свежестта на локумите, които разтяга старецът, въпреки че вече всички знаеха тази история — за това как Дж. Едгар Нейшън открил етичния контрол над раждаемостта.
— И през ум не му минавало, че един ден хапчетата му ще бъдат давани на хора — каза лукавият дядко. — Идеята му била да въведе морал сред маймуните от зоологическата градина в Гранд Рапидс. Знаехте ли това? — попита той разпалено.
— Не, не, не го знаех. Колко интересно.
— Един Великден той отишъл на църква с единайсетте си деца. Денят бил толкова приятен, а църковната служба толкова хубава, че решили да отидат в зоологическата градина. Настроението им било толкова приповдигнато, че им се струвало, че ходят в облаците.
— Хъм. — Току-що описаната сцена бе взета от телевизионната пиеса, която показваха всеки Великден.
Лукавият дядко вмъкна себе си в сцената и разказа как побъбрил със семейство Нейшън, точно преди то да посети маймуните.
— „Добър ден, господин Нейшън — казах му аз. — Хубава сутрин.“ „Добър ден и на теб, Хауърд — отговори ми той. — Само на Великден човек може да се почувства така чист и прероден, да се едини с Божиите намерения.“
— Хъм — Нанси чу изнервящото звънене на телефона, което едва долиташе през звукоизолираната врата.
— Та отидохме заедно до маймунарника и какво мислите, че видяхме?
— Не мога да си представя. — Някой вдигна слушалката.
— Видяхме една маймуна да си играе със срамните си части!
— Не!
— Да! И Дж. Едгар Нейшън толкова се разстрои, че веднага се прибра у дома, за да разработи хапчето, което да накара маймуните напролет да не правят неща, неподходящи за очите на едно християнско семейство.
На вратата се почука.
— Да? — извика Нанси.
— Нанси? — обади се Мери. — Търсят те по телефона.
Когато Нанси излезе от клетката за самоубийства, завари шерифът пискливо да се задушава от пристъпи на полицейски възторг. Телефонът се подслушваше от агенти, скрили се в „Хауърд Джонсън“. Смятаха, че се обажда Били Поета. Бяха засекли откъде и полицаите вече се бяха отправили натам, за да го арестуват.
— Задръж го колкото се може повече! — прошепна шерифът на Нанси и й подаде слушалката, сякаш беше къс чисто злато.
— Да? — обади се Нанси.
— Нанси Маклуън? — каза мъжки глас. Беше преправен. Сякаш говореше през казу. — Обаждам се от името на наш общ приятел.
— О!?
— Помоли ме да ви предам нещо.
— Разбирам.
— Едно стихотворение.
— Добре.
— Готова ли сте?
— Да. — Нанси чу как воят на сирените се усилва в телефонната слушалка.
Мъжът също би трябвало да ги е чул, но въпреки това изрецитира стихотворението, без никакви емоции. Ето го:
Хванаха го. Нанси чу всичко — тропането, боричкането, крясъците и ръмженето.
Потиснатостта, която изпита след като затвори, беше хормонална. Храброто й тяло се бе подготвило за битка, която нямаше да се състои.
Шерифът излетя от приемната за етични самоубийства така изпълнен с нетърпение да види престъпника, за чието залавяне бе спомогнал, че от джоба на шлифера му изпадна някакъв лист.
Мери го взе и извика след него. Той спря за миг, извика в отговор, че листът вече не е важен и я попита дали не би искала да дойде и тя. Двете момичета заспориха и накрая Нанси убеди Мери да отиде, като й каза, че тя не се интересува от Били Поета. Мери тръгна и небрежно й подаде листа.