Само веднъж поведоха нещо като разговор — започна го Били, той го и завърши.
— Как може момиче със задник като твоя да продава смърт? — попита той отзад.
Тя се осмели да спре.
— Не мога да отговоря на такъв въпрос. — Беше уверена, че е в състояние да му даде такъв отговор, че свят да му се завие.
Но Били я бутна да върви напред и пак я предупреди, че може да пръсне шибаната й глава.
— Ти не искаш да чуеш отговора ми — реши да го подразни тя. — Страх те е от него.
— Никога не слушам какво ми говори една жена, докато не премине действието на хапчетата — отвърна Били подигравателно.
Значи това беше планът му — да я държи в плен най-малко осем часа. След толкова време изчезваше ефектът от хапчето.
— Това е глупаво.
— Жената не е жена, докато е под влияние на хапчето.
— Наистина си в състояние да накараш една жена да се чувства като предмет, а не като личност.
— За това ще благодариш на хапчето.
Под Голям Хаянис, в който живееха 400 000 сардели, 400 000 човешки същества, имаше осемдесет мили канали. Нанси изгуби представа за времето там долу. Когато най-после Били обяви, че са пристигнали, където трябва, тя имаше чувството, че е минала цяла година.
Реши да изпита това странно чувство, като ощипа бедрото си, за да почувства какво ще каже химическият часовник на тялото й. Бедрото й все още бе изтръпнало.
Били я накара да се изкачи по стълба от метални скоби, забити във влажна зидария. Отгоре се виждаше кръг от нездрава светлина. Оказа се, че това е луната, която се виждаше през пластмасовата повърхност на един огромен прозрачен купол. Нямаше нужда Нанси да задава типичния за всички жертви въпрос: „Къде съм?“ На Кейп Код имаше само един такъв купол — намираше се на пристанището на Хаянис и в него се помещаваше музеят на Кенеди.
Музеят бе посветен на живота през по-разкошни времена. Беше затворен. Отваряха го само през лятото.
Каналът, през който излязоха Нанси и Били, се намираше сред голяма площ от зелен бетон, която показваше къде е била моравата пред къщата на Кенеди. На зеления бетон, пред допотопните дървени къщи, се намираха статуите на четиринайсетимата Кенеди, които са били президенти на Съединените световни щати. Играеха американски футбол.
Между другото, по времето, когато отвлякоха Нанси, президент на Света беше една бивша стюардеса от Службата за етични самоубийства на име „Мама“ Кенеди. Нейната статуя нямаше да се появи на игрището за американски футбол. Името й наистина беше Кенеди, но тя не беше истинска. Хората намираха, че няма стил, че е проста. На стената в кабинета й висеше табела: „НЕ Е НЕОБХОДИМО ДА СТЕ ЛУД, ЗА ДА РАБОТИТЕ ТУК, НО ВСЕ ПАК ПОМАГА“. И още една: „МИСЛИ!“ И още една: „НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СЕ НАЛОЖИ ДА ТРЯБВА ДА СЕ ОРГАНИЗИРАМЕ“.
Кабинетът й беше в Тадж Махал.
Преди да пристигне в музея на Кенеди, Нанси бе уверена, че рано или късно ще изпотроши всички кости от дребното тяло на Били, дори, че ще го застреля със собствения му пистолет. Нищо не й пречеше да направи всичко това — смяташе го за по-отвратителен от насмукал се с кръв кърлеж.
Не от състрадание промени мнението си. Промени го, защото разбра, че Били има банда. Когато излязоха от канала, около него имаше осем души — по равно мъже и жени, с нахлузени върху главите чорапи. Именно жените уловиха Нанси за раменете и й казаха да запази спокойствие. Бяха високи колкото нея и я държаха така, че да й причинят невъобразима болка, ако се наложи.
Нанси затвори очи, но това не й попречи да достигне до очевидния извод — тези перверзни жени бяха нейни сестри от Службата за етични самоубийства. Това толкова я разстрои, че тя не можа да се въздържи да не попита силно и с горчивина:
— Как можахте да нарушите клетвата си!?
Усети невъобразима болка, преви се на две и се разплака.
Когато отново се изправи, искаше й се да каже още много неща, но предпочете да мълчи. Зачуди се какво ли е накарало тези стюардеси да се обърнат срещу всякакво човешко приличие. Празноглавството не би могло да го обясни изцяло. Сигурно ги бяха и дрогирали освен това.
Нанси си припомни всички ужасни препарати, за които бе учила в училище и реши, че тези жени са вземали най-лошия от всички тях. Този препарат, както й бяха казали учителите, бил толкова силен, че дори човек, безчувствен от кръста надолу, правел секс непрекъснато и с ентусиазъм само след една чаша от него. Това трябваше да е отговорът — тези жени бяха пили джин.
Заведоха Нанси в средната дървена къща, която беше тъмна като останалите, и тя чу как мъжете съобщават новините на Били. Именно в тези новини тя долови първия лъч на надежда. Може би скоро щяха да я спасят.